Дакид натисна с все сила главата на овена над легена. Някой му помагаше и държеше животното отзад. А дядото взе ножа и закла с бързо движение овена. Кръвта шуртеше в легена, селяните обикаляха статуята, тропайки с крака и пеейки гръмко песента на Таута, докато кръвта престана да тече. Тогава старейшината взе пълния леген и изливайки го върху огъня извика:
Огънят изгасна. Селяните изреваха от възторг, но Дакид, който бе оставил безжизненото тяло на овена, видя, че огънят не бе изгаснал напълно, а близо до него гореше малко пламъче. Бързо го стъпка.
Дано никой не бе забелязал това. Защото ако огънят не изгаснеше от пролятата кръв, това означаваше, че Таута е още жаден и няма да чуе молбата им.
Те запалиха друг огън, одраха овена, изчистиха го и разпределиха месото. За всяка къща имаше по парче. Щяха да го изпекат на домашното огнище и още тази вечер да го изядат. Така всички бяха съпричастни към ритуала.
Изяждайки своя дял, Дакид тихо каза на дядото какво се бе случило. Той го погледна с широко отворени от страх очи. Дръпна го настрана и каза:
— Това е много лошо, момче. Не искам паника в селото. По-добре другите да не знаят. Но ти се приготви за бягство. Ти си стъпкал огъня на Таута, той няма да ти прости това. По-добре напусни къщата още рано сутринта и тръгни на север. Върни се не по-рано от десет дни.
Дакид остана учуден и изплашен. Тихо попита:
— А реколтата? Как ще се оправите без мен?
— С присъствието си ти излагаш нас на опасност! Това е по-важно.
Още преди изгрев-слънце Дакид напусна къщата. Спря се за момент пред статуята на Таута и тихо го заплаши:
— Ако загине някой от семейството ми, ще ти отмъстя на всяка цена!
И тръгна на север.
Рано следобед Дакид усети трептенията под краката си. Той се обърна и погледна към планината. Гъст пушек се виеше над Таута. Усети втори трус, много по-силен от първия. И чу рева. Същия, който бе чул онзи ден пред къщата. Видя огромните камъни, които излетяха, черния горещ облак и първите червени езици, които облизаха кратера. За миг се зачуди накъде да се насочи. Но след следващия рев той тичаше с все сила на север, по-далеч от вулкана.
Аниор обсъждаше с Тимон как да стимулират корабоплаването на аританите, за да започнат да развиват по-оживена търговия. Досега Аниор не съжали нито за миг, че бе поканил Тимон да работи за него. Тимон имаше много по-голям опит в управление на физическа раса от хуманоиден тип, отколкото Аниор. Той даваше ценни идеи и работеше упорито, без да се натрапва. В началото диабата го отбягваха, но скоро свикнаха с присъствието му. Тимон не изтъкваше, че знае и умее повече от тях. Свършваше си работата тихо и спокойно. Рутезите бяха във възторг, когато разбраха, че бившият им Шеф ще остане при тях. Беше им трудно да свикнат, че той вече бе най-обикновен работник като тях. Но и Тимон не им даваше възможност да го смятат за нещо по-особено. Аниор гледаше той да работи повече с диабата. Така се избягваха конфузни ситуации.
Между Аниор и Тимон се изгради нещо като тихо разбирателство. Не говореха за това, което бе станало помежду им при пристигането му. То просто нямаше значение. Може би ако някога пак се почувстват много самотни, щяха отново да се отдадат един на друг. Но това не тревожеше умовете им.
Приключваха и Синоа помоли Аниор да поговорят за Нериф. Той отговаряше за наблюдението му. Аниор, заинтригуван, го погледна. Не знаеше какво прави Нериф в последно време, беше зает с други работи.
— Безпокои ме държането на Нериф. Много се е озлобил, след като загинаха и дядо му, и баба му при последното изригване на Таута — започна Синоа. — Проклина демона пред всички на висок глас, иска да го предизвиква, нарича го жалък страхливец, защото не се бори с него и въобще го прави на нищо. Изкривява посланието. Трябва да се спре някак, иначе аританите ще презрат черния демон, вместо да го уважават и да се страхуват от него.
Това не бяха хубави новини. Аниор отиде да се запознае със записите за поведението на Нериф по време на този живот. Синоа беше прав. Нериф отклоняваше посланието в грешна посока. Обсъди с Гивок и Синоа няколко варианта как да повлияят на държането му.
— Може би просто трябва да го убием и да го върнем — каза Синоа.
— Не — възрази Аниор, — така ще се наложи Нериф отново да се роди там, а това няма да е добре за него. Очевидно е време да се прекъснат физическите му живота.
— Тогава да го изплашим, да му върнем респекта в черния дявол — предложи Гивок. — Можеш да му се явиш и да го заплашиш.
Аниор поклати глава.
— За това е вече късно. Не мисля, че ще постигна много със заплашване. Наистина е много озлобен. Може да стане и по-лошо.
Той потъна в размисъл. Гивок и Синоа чакаха търпеливи. Изведнъж върху лицето на Аниор се появи усмивка.
— Имам друга идея. Сигурно няма да ви хареса, но нищо. Не вярвам Нериф да се държи така, защото е много ядосан на черния демон. Много други хора от тази област са пострадали не по-малко от него и въпреки това не обвиняват черния демон във всичките си беди. По-скоро Нериф подсъзнателно мрази именно мен, а не черния демон.
— Но това е абсурдно — извика Гивок, — той те обича и би направил всичко за теб!
— Границата между любовта и омразата понякога е много тънка и лесно се прескача — тихо възрази Аниор. Спомни си за Веова и Сатара и се натъжи. Но се стегна и изложи идеята си:
— Трябва да оправя отношенията си с него и е по-добре това да стане на физическо ниво. Там последствията от погрешни стъпки не са така фатални. Ще се преродя в същото село.
— Ти да се родиш на Аритан? — Гивок не искаше да повярва на ушите си. — Но ние не можем да останем и без теб!
— Ще можете. Ти ще поемеш командването. Тимон ще ти помага. Можеш да му имаш доверие. Аз сигурно няма да отсъствам дълго. Имам усещането, че нещата ще се развиват драматично и няма да умирам чак на стари години.
Стана и се зае с подготовката на бъдещия си живот на Аритан. Отново щеше да се роди като момиче. Нямаше да си спомня нищо за това кой е, но на подсъзнателно ниво щеше да действа в правилната посока. И щеше да се срещне с Нериф. Какви ли взаимоотношения щяха да изградят?
