Събуди се и видя Тимон усмихнат до себе си, галейки нежно червения мъх на гърдите му.
— Какво има, Тимон? — попита Аниор, отдавайки се на приятното чувство.
— Нищо — отговори Тимон, — просто дойдох да видя дали си добре. Ти не се бе заключил в личната си зона. Видях, че скоро ще се събудиш, и почаках.
Аниор отново затвори очи. Заключи мислено зоната си и изведнъж пожела близостта му. Превърна се в онова момиче, образът на което се харесваше толкова много на Тимон, и протегна ръцете си към него. Той се усмихна щастлив и го прегърна.
Пренесоха се в зоната на любовта. Притиснати един до друг, Аниор се отдаде на ласките на Тимон и се отпусна в прегръдката му. Радваше се на любовта му, която бе толкова различна от тази на Сатара и въпреки това бе приятна. Със Сатара почти бяха прескочили тази начална фаза, много бързо бяха стигнали силното разтърсване, което откъсваше техните души от телата им. С Тимон трептенията в телата им се усилваха постепенно и това даде възможност на Аниор да се наслаждава на промяната, която ставаше с него. А после дойде и онова страстно желание и изключителното удоволствие.
Изтощен, Аниор лежеше в ръцете на Тимон на облак от розова мъгла. Чувстваше се спокоен. Имаше нужда от близостта на Тимон — тя му осигуряваше известно разстояние от Нериф. Сега вече можеше да мисли и за него. Тихо помоли Тимон:
— Недей да казваш на Нериф, че се любя с теб. Много тежко ще го приеме.
Тимон се засмя.
— Нямам намерение. Още ми се живее.
А после попита внимателно:
— Защо не се любиш с него. Знам, че го обичаш.
— Не мога — отговори горчиво Аниор. — Той е Делен като Сатара, но не го знае. Напомня ми за него, а не е същото. По-скоро бихме се наранили взаимно, отколкото да си доставяме удоволствие. С теб е различно.
— Вие наистина се наранявате — каза Тимон. — Това, което стана между вас на Аритан, не е случайно.
Аниор въздъхна.
— Ходих там, за да му дам възможност да ме нарани. Да изкара цялата омраза, която таеше заедно с любовта си към мен, там, във физическия свят. Но не предполагах, че тя е толкова голяма.
Аниор отново прегърна Тимон. Търсеше закрила в неговата сила. Тимон силно го притисна до себе си. Обичаше Аниор от деня, в който го видя да пристъпва към кораба му. В началото за нищо на света не би си го признал. Но сега беше щастлив, че можеше да предаде на Аниор чувството за сигурност, от което той се нуждаеше. Чувството, което Нериф не можеше да му даде, защото имаше по-малко сила от Аниор.
Тихо помоли Аниор да му разкаже за онази гора и двете му свещени дървета. Чувстваше, че омразата на Нериф към тях най-много го беше наранила.
Аниор му предаде тази история чрез очите си13.
— Не знаех, че ги ненавижда — тъжно добави на глас.
Тимон го погали нежно и въздъхна:
— Трябва да е страшно мъчно нещо да си Делен и трябва да е страшно хубаво.
Аниор се засмя:
— То е точно така.
Той се премести отново в зоната за почивка, а Тимон се върна в централата.
След като изпрати онази буря на селото и уби Дакид с мълния, Аниор очакваше Нериф в зоната за пристигане. Този път не му даде да почива в междинния свят. Чувстваше, че трябва да извади Нериф по- бързо от това състояние на транс. Наистина бе крайно време да се върне.
Малко се притесняваше от тази среща, но скоро установи, че притесненията му е трябвало да бъдат по-големи.
Нериф се появи на един хълм. Държеше се за главата и явно още не знаеше къде бе попаднал. Аниор бавно приближи. Нериф се огледа, видя го и извика:
— Таута, Таута!
Аниор за миг се стъписа, но после се усмихна. Каза:
— Здравей, Нериф!
Но Нериф го гледаше с разширени от страх зеници, полази на колене назад, посочи с пръст към него и отново извика:
— Таута, Таута!
След това изведнъж скочи на крака. Изглежда си бе спомнил нещо. Хвърли се към Аниор и го хвана за гърлото. Стискаше с все сила. Процеди през зъби:
— Хванах те най-накрая, гаден убиец такъв! Ще ми платиш за всичко, ще ми платиш за родителите ми, за баба и дядо, за сестрите и братята ми и най-вече за Рида!
От това стискане на Аниор естествено нищо му нямаше, но силната омраза на Нериф го шокира и той се откъсна от него и отстъпи назад.
— Стига, Нериф, вече не си във физическия свят. Не ме ли позна?
Но Нериф отново се нахвърли върху него. Удряше го с юмруци, дереше го с ноктите си. Последното вече болеше и Аниор го отблъсна. Направи пак опит да го вразуми.
— Нериф! Опомни се! Та аз съм Аниор!
— Аниор? — За миг Нериф се смути. Изглежда отново нещо си спомни. — Да, ти си Аниор. И ти си Таута. Ти ме изпрати там долу на Аритан. Ти го управляваш. Тези изригвания и бури са все твоя работа.
Нериф се разхождаше нервно напред-назад. Аниор имаше чувство, че е рано да се радва, че той най- накрая го позна и си спомни къде е. И това чувство не го излъга.
Изведнъж Нериф се обърна към него и го погледна право в очите. Аниор остана поразен от злобата в тях.
— Ти си най-жестокият дявол, който някога е съществувал. Аз толкова те обичах, а ти ми се отблагодари, като уби през физическите ми живота най-любимите ми хора.
Обърна му гръб и се премести в зоната за почивка. Там се заключи в лично пространство и не го напусна няколко денонощия.
Гивок много се тревожеше за него. Бе наблюдавал какво стана в зоната за пристигане. Аниор все се надяваше, че щом си почине малко, Нериф ще се опомни. Накрая не издържа. Трябваше да направи нещо.
Премина през преградата на заключената му зона14. Нериф седеше пред образа на къщата, която си бе построил като Воег, и гледаше с отсъстващ поглед пред себе си. Аниор седна на камък срещу него и изведнъж осъзна, че сигурно прилича страшно на статуята, която Воег бе издялкал.
Нериф повдигна глава. В очите му имаше повече тъга, отколкото омраза.
— Хареса ли ти да живееш във физическия свят? — попита Аниор малко провокативно.
— Исках да избягам от теб — отвърна Нериф хладно, — но ти никъде не ме остави на мира.
— Нямаше как, Нериф. Ти имаше задача, а тя бе свързана с мен.
— Щях да я изпълнявам и без да убиеш любимите ми хора.
— Такава е била съдбата ти, Нериф — отвърна Аниор тъжно, — не съм се целил специално в тях.
— Може и така да е — каза Нериф и се облегна назад на къщата. — Но аз успях да те намразя там. И сега не мога да намеря обичта си към теб.
Аниор погледна тъжен пред себе си и каза тихо:
— Не, Нериф, ти не там ме намрази. Намрази ме още тук. Там само го прояви. Но би трябвало да си спокоен сега. Успя в края на краищата да ми отмъстиш.
— Как така съм ти отмъстил?
Аниор погледна учуден Нериф и чак тогава разбра, че Нериф нито веднъж не бе намекнал за последния
