физическа система. Отново беше Ани и лежеше в затвора в прегръдка на силни ръце, които нежно го галеха. Споменът за вълшебната нощ със Сатара в затвора на Сатариус го завладя с такава сила, че се разплака. Притисна лицето си към гърдите на Нериф и се остави да бъде успокоен от нежните му думи и галещите му ръце, докато не заспа дълбоко.
Леко скърцане ги събуди. В единия край на склада нещо се движеше под пода. След това се появи първата дупка. Всички впериха поглед натам. Трима седнаха така пред нея, че да не се вижда откъм вратата какво ставаше зад тях. Скоро забелязаха малките гризачи, които с усилено ръфане разшириха дупката толкова, че можеше да се промуши човек през нея.
Аниор внимателно я огледа. Дупката в корпуса минаваше през поне четири слоя и завършваше в земята под тях. Оттам започваше тунел. Гивок беше свършил работата си блестящо. Ръководейки ресурсите на планетата, той им бе осигурил път за бягство.
Аниор се разпореди:
„Ще изчакате да ме изведат оттук. Аз ще се занимавам с капитана им. Тогава се измъквайте и почакайте преследвачите си в другия край на тунела. Сигурно свършва някъде в гората. Не забравяйте мрежите! В тях ще ги хванете. Гивок ще ви изпрати допълнителни мрежи в гората. Гледайте да не вдигат много шум, трябва да им запушите устата. Като приключите, вижте докъде съм стигнал. Но в никакъв случай не се намесвайте, преди да ви повикам!“
Обърна се към Нериф и добави ухилен:
„Това важи особено за теб. Да не загубиш ума си от ревност!“
Те покриха дупката с две мрежи и зачакаха.
Вратата се отвори с трясък и познатият рутез им се усмихна:
— Закуската!
Постави кутия с напитки и топли закуски на пода.
— Обслужването ви е на ниво — похвали го Синоа. Рутезът доволен се изпъчи:
— Ние да не сме диваци! Ако беше в моята власт, щях да ви пусна веднага. Само ни оставете малко местенце за живеене на вашата планета. Много е хубава.
— Ще си помислим — отговори Нериф любезно.
— Но трябва да се пазите от шефа. По-добре му остави своята сестра, може и да миряса, когато има с кого да се занимава. Тя изглежда доста отракана и ще се оправи с него.
Аниор се засмя, а Нериф го погледна мрачно и рутезът се измъкна.
Тъкмо бяха завършили закуската, когато дойде капитанът. Отново попита:
— Разбрахте ли се вече?
— Ще дойда с теб, ако пуснеш останалите — отговори Аниор.
Капитанът погледна учуден Нериф, който беше свел погледа си към пода, и повдигна рамене.
— Добре, но не мога да ги пусна всичките, преди да получа обещаното. Предлагам следното: ще пусна половината, а брат ти и останалите ще почакат. Съгласна ли си?
— Не! — извика Нериф.
— Да! — отговори Аниор и го срита леко с босия си крак.
Набързо избраха десет аритани. Изведоха ги заедно с момичето от склада. Отправиха се към изхода и Аниор ги последва.
— Чакай, ти си занатам — каза капитанът и посочи по стълбите нагоре. Аниор се засмя.
— О, не! Не, докато не се уверя, че хората ми са свободни.
Видя, че капитанът кипеше вътрешно от яд, но продължи да следва другите аритани. Така всички стигнаха гората.
— Бягайте! — извика капитанът и освободените аритани се скриха в гората.
Направи знак на охраната си да се върне и се опита да прегърне Аниор. Но той сръчно се изплъзна от неговите ръце и се затича засмян към реката. Капитанът първо изруга, но после се усмихна и го догони.
Момичето не можеше да му избяга. Хвана я за ръка, събори я и я притисна към себе си, като долепи устни до нейните в жадна целувка.
Аниор, замаян, се откъсна и си помисли: дано Нериф още да не е успял да избяга и да види това.
— Не можеш да ми избягаш — извика Тимон засмян. Това момиче му харесваше все повече. Тя успяваше да превърне тази принудителна любов в непринудено преследване на дивеч.
Аниор се засмя.
— Нямам никакво намерение да ти избягам. За разлика от теб винаги държа на обещанието си.
Засегнат, Тимон я погледна. Не обичаше, когато някой му напомняше за чест.
— Аз също изпълних своя дял.
— Да, но само наполовина. А аз знам, че нямаш намерение да изпълниш и другата половина — отговори предизвикателно Аниор.
— Откъде ти хрумна това — лицето на капитана се помрачи.
— Виждам в очите ти колко си нечестен.
Аниор го погледна право в очите. За миг капитанът побесня, но се сдържа. Аниор отново се засмя.
— Не се разстройвай, не очаквах друго от теб.
Скочи и отново побягна по ливадата, като се обърна да види дали ще го последва Тимон. Както очакваше, той се беше засегнал и стана бавно. Аниор го изчака да доближи, преди отново да се затича. Прескочи корена на голямо дърво и помоли планетата да му помогне. С малко концентрация можеше да управлява растенията и животните, водата и въздуха на тази планета. Защото знаеше, че планетният дух е на негова страна.
Ядосаният капитан тъкмо прескачаше същия корен, когато Аниор си пожела той да се повдигне. Тимон се просна по лице и Аниор се изсмя на висок глас. Теорът не беше разбрал какво става и се изправи смутен. Избърса калта от лицето си и погледна Аниор объркан. И в този момент Аниор го съжали. Вече не се страхуваше от него. Знаеше, че ако иска, може да го навие на малкия си пръст. Но не искаше да унижава нито себе си, нито него. Стана сериозен и го изчака да се доближи.
Седна на тревата, погледна Тимон, който се настани до него, и попита тихо:
— Защо не си отидеш оттук? Тази планета е моя и аз няма да я деля с никого.
Нежно галеше тревата с пръстите си.
Тимон погледна това момиче като замаян. Искаше отново да се нахвърли върху нея и да я целуне, но нещо го спираше. Гледаше как тази нежна ръка галеше тревата и някаква болка сви сърцето му. Чак след това думите ѝ стигнаха до съзнанието му.
— Планетата е твоя точно толкова, колкото е и моя — отговори той.
Аниор го погледна сурово и каза:
— Лъжеш се и ако искаш, ще ти докажа това.
Той стана и доближи бавно реката. Изхлузи роклята си и замижа чисто гол към слънцето. След това се хвърли в дълбокия вир.
Капитанът остана с широко отворени очи. Поразяваше го не толкова красотата на това момиче, колкото самочувствието, с което се движеше. Усещаше силата ѝ не само в нейните думи, но и в движенията ѝ. Скочи и изтича до вира. Видя тялото ѝ да блести под водата, чу звънкия ѝ смях. Плуваше като нимфа. Закръглените ѝ форми се показаха над водата и той я пожела неудържимо. Смъкна дрехите от себе си и се хвърли след нея.
Някакъв вихър го хвана за крака и го задърпа надолу. Трябваше да използва всичките си сили, за да изплува и да поеме дъх. Но студеното течение отново го подхвана. Забрави за момичето, бореше се за живота си. Вече мислеше, че ще се удави, когато водата изведнъж се успокои и той с последни сили излезе на брега. Видя момичето на няколко метра от него на поляната, гола и усмихната. Все повече му приличаше на неземно същество. Отдъхна си, отново я пожела и се отправи към нея. Но тя извика:
— Стой! Не ти ли стигат доказателствата?
Очерта с пръст линия в земята и тя се разлюля като от силно земетресение. Пред очите му земята се
