себе си, за да изградят тази система. А сега имаше опасност някой да провали бъдещето ѝ.
— Защо не попиташ Камъка за тези неща? — попита той.
Аниор се засмя горчиво.
— Мислиш ли, че не съм опитал? Само че не получих никакъв отговор.
— Но Камъкът мълчи само когато въпросът е свързан лично с този, който пита! — учуден извика Нериф.
— Да, и това най-много ме безпокои — измърмори Аниор.
Той спря пред Нериф и го погледна с жълтите си очи. Умората в тях го порази. Аниор винаги беше пълен с енергия, какво му стана отведнъж? Нериф не се въздържа и го прегърна.
— Не се тревожи. Ще успеем. Ще ги изгоним.
Почувства как Аниор се отпусна за миг в прегръдката му, но веднага се стегна пак и се отскубна от него. Беше се обвил в червения облак на тъгата и отправи взор към далечните звезди. Нериф знаеше какво означава това и се натъжи. Щеше ли да дойде някога времето, когато той можеше да замести Сатара за Аниор?
Червеният облак се разсея, Аниор се пребори със слабостта, появила се внезапно в него.
— Благодаря, Нериф. Ще пратя малко бури и земетресения. Може би така планетата вече няма да им харесва толкова. Но, честно казано, не се надявам много. Разчитам на теб.
— Ще направя каквото мога.
Нериф се отправи обратно към Аритан, а Аниор се премести в зоната за почивка. Заключи си лично пространство и подхвърли малкия кристал с матрицата за гората. Огледа се за миг в познатата обстановка и помисли усмихнат, че беше превърнал Аритан в своеобразно продължение на тази гора. Отиде до малката поляна и се загледа в двете си любими дървета. Облегнал се на дъба, той се заслуша за кой ли път в нежните думи на Сатара: „Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб.“ Тези няколко думи бяха единственото нещо, което му бе останало от Сатара. И спомените за неговата прегръдка. Копнежът към това щастие се надигна неудържимо у него и той отново потъна в червена мъгла. Отдаде се на тъгата си, докато не заспа от изтощение.
Капитанът беснееше. Четиримата пратеници стояха с наведени глави пред него и чакаха бурята да отмине. Сами не разбираха как се бяха отпуснали така в компанията на тези аритани. Не само че нищо не бяха разбрали за тях, но и за малко сами да се издадат. Добре че шефът им беше както винаги много досетлив и ги измъкна навреме.
— Чудя се какво да направя с идиоти като вас. Да ви разиграват тези диваци!
— Бяха ни много симпатични — измънка един от четиримата.
— Симпатични значи, глупаци такива! Нали утре може да се наложи да се биете с тях!
Беше истински разтревожен, когато разбра, че те чакаха други канави да се върнат на тази планета, която наричаха Аритан. Това никак не му се нравеше. Ако ги унищожеше, със сигурност щеше да си има неприятности.
— А защо не се заселим заедно с тях — предложи внимателно единият. — Те, изглежда, са малко, а и ние не сме чак толкова много. Ще има място за всички.
— Мълчете, празноглавци такива! Забравихте ли как са свършвали такива опити по-рано? Как ни намразиха всички?
— Мразеха ни, защото не сме като тях и това ги плашеше.
— Точно така! И тук ще бъде същото.
— Не знам защо, но мисля, че те са различни — тихо възрази друг.
Капитанът ги погледна свирепо, но и учуден. Потискаше яда си и се замисли върху това твърдение. И на него тези канави му се струваха странни. Трябваше непременно сам да се запознае с тях.
Изведнъж корабът се залюля в бесен танц. Всички в паника се хванаха за обзавеждането, което се движеше из помещението.
— Земетресение! — извика капитанът. — Повдигнете бързо кораба на двадесет метра от земята!
Но с това бедите не свършиха. Тъкмо бяха отлепили кораба от повърхността, когато се развихри силна буря. Завъртя ги в огромен вихър и ги понесе нагоре. Всички се втурнаха към местата си и започнаха борба със стихията. Накрая успяха да се отскубнат от шеметния вихър. Издигнаха се на орбита край планетата, когато ги налетя следващата неприятност.
— Цял поток метеоритни частици! — извика щурманът и те усетиха първите попадения.
— Прокълнати небеса! Какво става тук? — Капитанът се залови лично с управлението на кораба. Отново се потопи в атмосферата, където бе посрещнат от бурята. След опасна маневра успя да приземи кораба на същата поляна. Учудени видяха, че бурята и земетресението не бяха засегнали гората. Стоеше си, като че ли никога нищо не се беше случило.
— Това място е прокълнато. Я да се махаме оттук — извика щурманът.
— Никъде няма да ходим! — отсече капитанът. Седеше с мрачна физиономия в креслото си и не откъсваше очи от екрана. Гледаше тъмния силует на гъстата гора. Короните на дърветата се движеха в бурята. Тогава една огромна мълния удари кораба и всички оглушаха от страшния тътен. Имаха късмет, че отново стояха на земята. Втора мълния удари в поляната, точно пред екрана. Яркият блясък ги заслепи. Когато отново успяха да видят нещо, всичко около тях беше в пламъци. Пилотите отправиха умоляващи погледи към капитана си, но той продължаваше да седи неподвижен в креслото си, без да промълви ни дума.
Бурята се успокои и присъстващите се измъкнаха един по един, за да си починат след тежкия ден. Само капитанът не мръдна от мястото си. Взираше се в затихващия огън, потънал в дълбок размисъл.
Утрото беше слънчево и тихо. Като че ли бурята им се беше присънило. Само тревата около кораба беше изгоряла в почти правилен кръг и напомняше за неприятната нощ.
Съпроводен от десетина добре въоръжени подчинени, капитанът се отправи към запустялото село на аританите. Влезе в къщите им, разхвърли скромното обзавеждане и търсеше поне една жива душа. Селото беше като напуснато. Нямаше представа как бяха усетили навреме намерението му. Псуваше и потърси и в гората наоколо. Но не намери никого и се върна към кораба.
Все не го напускаше чувството, че нещо не е наред. Какво беше това село без едно-единствено куче и без утъпквани пътеки наоколо? От какво живееха тези хора?
Следобед един разузнавач дотича без дъх.
— Видях ги нагоре по реката, там има друго село.
— Какво друго село, нали вчера там не открихме нищо? — възмути се капитанът.
— Не знам. Но видях няколко къщи и деца около тях.
Тръгнаха покрай реката. На места тя се разширяваше в дълбоки вирове и те трудно си проправяха път през гъсталака. Когато най-накрая стигнаха селото, отново нямаше никого. Много приличаше на другото и ако не го бяха сметнали за невъзможно, щяха да помислят, че то просто се беше преместило тук. Капитанът дори се хващаше за мисълта, че иска да провери дали другото си е на мястото. Ядосано тръсна глава. Как можеше да се поддава на такива глупави мисли?
Върнаха се по другия бряг. Ако не беше видял тези диваци предния ден, сега щеше да си помисли, че на тази планета никога не е стъпвал човешки крак. Дори дивите зверове не бягаха от тях.
Когато пристигнаха отново на поляната пред кораба, видяха няколко жени туземки да си приказват с излезли от кораба космонавти. Чуваше се смях. Капитанът направо онемя от изненада и яд.
Забелязвайки го, жените вдигнаха полите си и се затичаха към другия край на поляната. Още преди да успее да викне на хората си да ги задържат, те бяха изчезнали.
— Какво сте се зазяпали? — извика вбесен капитанът. — Тичайте и ги задръжте!
Но рутезите с късите си и криви крака нямаха никакъв шанс. Само си загубиха времето в безполезно търсене. От аританите отново нямаше и следа. Върнаха се изподраскани и изпохапани от комари.
Капитанът, позеленял от яд, събра екипажа и разпита тези, които бяха говорили с жените.
— Защо не задържахте тези жени? — попита той.
