— Откъде да знаем, че искате да ги задържим — отговори един от вчерашните пратеници. Капитанът за малко отново да избухне.
— И за какво си побъбрихте така весело?
— Питаха дали имаме малко шарени камъчета и други дрънкулки. Много харесаха униформите ни.
— О, велики богове! Какви подчинени са ми се паднали! За какво мислите се разкарвам цял ден из гората? Трябваше да задържим няколко от тях, за да ги разпитаме за останалите. Същите ли бяха като вчерашните?
— Не знам. Познах две от тях, но другите не ги бях виждал.
Капитанът се прибра в покоите си все още ядосан. Днешният ден беше просто загубен. Чувстваше се измамен. Ако тези диваци продължаваха да го разиграват, той щеше да прибегне към силови методи.
Диабата се бяха събрали на ново място в гората. Хвърлиха матрицата на селото и се прибраха в голямата къща. Местеха се за трети път и с удоволствие наблюдаваха как рутезите обикалят гората. Успяха да ги изнервят. Сигурно още утре капитанът им ще прибегне към по-твърди мерки и с това ще им развърже ръцете. Поне постигнаха частичен успех. Засега чужденците не бяха опитали да разтоварят каквото и да е от кораба си и да се установят извън него. Бяха ги изолирали на тази горска поляна.
Но Нериф не беше спокоен. Беше наблюдавал внимателно техния капитан и вече знаеше, че няма да е лесно да се справи с него. Не приличаше на подчинените си. Беше по-висок, със стройна фигура и черни очи и коса. Като че ли не принадлежеше на тяхната раса. Светлото му лице излъчваше суровост и студенина. Нериф беше усетил силата в този хуманоид, сила, с която не би трябвало да разполага едно физическо същество. Наистина му напомняше за Ханура.
С другите нямаше да имат никакви проблеми. Много лесно влизаха в контакт, особено когато диабата се бяха превърнали в жени. Бяха плашливи и суеверни. Беше ясно, че още при снощната канонада от стихии, която им бе изпратил Аниор, щяха да избягат. Но капитанът им беше истински твърд орех.
— Нериф, какво ще правим утре? — попита Синоа.
— Ще им паднем в ръцете. Подгответе си стрелите, сопи и ножове. Предполагам, че ще се стигне до бой. Но в никакъв случай не започвайте първи.
— Откога не сме се били! — протегна се усмихнат Перал.
Гледаха на цялата работа като на приятно развлечение, но Нериф не можа да се отърве от чувството, че скоро нещата щяха да се променят.
На сутринта излязоха на поляната и се строиха в бойна редица пред чуждия кораб. Зачакаха. Не мина много време и люкът се отвори. Появиха се двадесетина космонавти, отново добре въоръжени, заедно с капитана си. Той ги спря, даде някакви тихи наставления и се отправи сам към аританите. Не беше въоръжен. Спря се на няколко метра от тях и извика:
— Искам да говоря с вашия предводител!
Нериф излезе напред. Оценяваше смелостта и хладнокръвието на противника си. Известно време само се премерваха, гледайки се в очите. После капитанът попита:
— Какво искате?
— Да се махнете оттук.
Отговорът беше ясен и категоричен. Капитанът се усмихна презрително:
— И какво ще правите, ако нямаме такива намерения?
— Ще ви прогоним насила.
Сега капитанът вече се засмя. Той даде знак на хората си и те се нахвърлиха върху аританите.
Започна страхотно меле. Никой не употреби оръжието си. И едните, и другите се бореха с голи ръце. Аританите бяха по-високи, но рутезите имаха по-дълги и силни ръце. Нериф продължаваше да стои до капитана и наблюдаваше заедно с него тази странна борба. Чакаше момента, в който онзи щеше да го нападне. Но капитанът, изглежда, чакаше същото от негова страна и не се помръдна. Всичко това приличаше на пълен абсурд и Нериф се засмя. Хвърли на капитана предизвикателен поглед и каза подигравателно:
— Ако сте дошли просто за да се разкършите, нямам нищо против. Но май не смеете да се борите с мен.
Тогава нервите на капитана не издържаха. Хвърли се върху Нериф и го сграбчи с ръцете си. Нериф едва пое дъх. Никога не би очаквал такава сила у този на вид строен хуманоид. Хвърли се на земята и се изтърколи върху него. Престана да мисли. Усещаше железните мускули на противника си и мобилизира всичките си сили — не само физическите, но и астралните. Но това като че ли не му помогна много. Противникът му разполагаше с не по-малка сила от неговата и му се изплъзна. Хвана го за дългата коса и Нериф изрева от силната болка. Побеснял, той ритна противника си в слабините. Сега онзи ревеше. Размаха ръка и последното, което Нериф успя да види, беше, че някакви други рутези дотичаха и носеха нещо в ръцете си. Силен удар с юмрук го повали в несвяст. Вече само с астралните си сетива Нериф усети как го обгръща някаква мрежа и че не може да се измъкне от нея. Трябваше му време, за да осъзнае, че не можеше да освободи не само физическото, а и астралното си тяло от тази мрежа!
Неравната борба скоро свърши. Рутезите ги завлякоха в кораба си, омотани като мухи в паяжини. Набутаха ги в празно товарно помещение и ги заключиха. Постепенно, идвайки на себе си, преобразените диаба смъкнаха мрежите от телата си. Нериф се обърна мислено към всички:
„Май този път нас ни изиграха. Добре се бихте, но с тази физическа раса нещо не е наред.“
„Виж само тази мрежа! — обади се Синоа по същия начин. — Много прилича на пространствен хамак, преплетен с физическа мрежа. Откъде могат да имат такова нещо?“
„Не само прилича, но е точно такава — отвърна Нериф, разглеждайки внимателно една от мрежите. — Свийте ги, могат да ни потрябват.“
„Какво ще правим сега?“ — попита някой.
„Продължаваме да се правим на аритани. Някой да не се изкуши и да напусне това място в астралния си вид! Щом разполагат с такива мрежи, нищо чудно да ни видят в астралния ни образ и да се сетят кои сме. Тогава вече могат да не си правят труда да се борят с нас, а просто ще се заселят на Аритан.“
Всички се съгласиха. Вратата се отвори и един от бившите пратеници влезе със смутена усмивка в помещението. Донесе малко вода и хлебчета.
— Страшно се бихте, момчета, но Шефът ни иска да ви пита разни работи и се наложи да ви задържим тук.
— Можеше да пита и на поляната — обади се Нериф мрачен. — Бихте ни в доста нечестна битка.
— Съжалявам. Но ние само изпълняваме каквото ни нареждат, нали разбирате.
Рутезът ги огледа и попита:
— Някой има ли нужда от медицинска помощ?
— Остави ни на мира! — отговори Нериф грубо. Не искаше да изградят по-приятелски отношения с тези същества. Иначе щеше да им е трудно да се преборят с тях.
— Кажи на Шефа си, че съм готов да разговарям с него, ако пусне останалите ми хора на свобода. Иначе няма да узнае нищо от никого.
Рутезът се измъкна и те се нахвърлиха върху храната. Бяха ужасно гладни и жадни. Дано не мислеха да ги морят с глад, тогава те трудно щяха да поддържат тези физически тела.
Нериф се сви в един ъгъл и затвори очи. Не знаеше какво да предприеме. Вече не можеше да се откъсне от това тяло и да се консултира с Аниор. Замисли се върху странното поведение на тези кандидат- заселници. Можеха просто да ги ликвидират. Но очевидно добре разбираха, че така щяха да предизвикат гнева на съществата от горните нива и да развържат ръцете на Създателя. Очевидно познаваха добре законите. Имаха работа с по-сериозен противник, отколкото си мислеха в началото.
Аниор седеше мрачен в централата си и обмисляше какво да предприеме. Засега нищо не се
