наблюдателния пункт и той току-що бе пристигнал. Подкрепяйки приятеля си, той се опита да го успокои:
— Няма страшно, Аниор, ще ги изгоним от Аритан. Няма да допуснем да замърсят системата ни. Ще създадем собствена физическа раса интелигентни същества.
Но добре осъзнаваше, че още със стъпването си на Аритан чуждите космонавти бяха повлияли на развитието на системата. Поведението им почти не оставяше надежда, че само щяха да се огледат и да си отидат. Бяха уцелили точно времето, когато на Аритан трябваше да се заселят висши същества и ако решат да се възползват от това, Създателят вече нямаше право да създаде раса по собствен избор. Трябваше да се примири с тяхното присъствие.
Аниор дойде отново на себе си. Стиснал устни, той реши да направи всичко възможно, за да спаси творението си. Обърна се към Нериф и заобиколилите ги диаба и каза:
— Нериф, събери веднага група от тридесет диаба, приемете вида на предвидените от нас хуманоиди и посрещнете тези натрапници. Най-добре имитирайте ранно земеделско общество. Ако имаме късмет, няма да са разбрали още, че Аритан не е населена, и ще си отидат. Ако нямаме, максимално им затруднявайте живота. Но никакво използване на сила! Трябва да си отидат по собствено желание.
Без да се впуска в излишно обсъждане, съзнавайки изцяло сериозността на положението, Нериф се обърна и се разпореди. Подбра бързо групата си и ги инструктира. Нямаше още представа какво конкретно да предприеме, но се осланяше на изобретателността на диабата. Все нещо щеше да им хрумне.
Преобразени във физически същества, главно мъже, няколко жени и деца, групата се спусна на Аритан в близост до чуждия кораб. Архитектите бяха изградили набързо матрица за нещо като село от няколко дървени къщурки, която превърнаха във физически вид на една горска поляна на два километра от мястото на приземяването. Ако чужденците се бяха огледали добре преди кацането, сигурно щяха доста да се зачудят откъде се бяха появили изведнъж тези туземци. Но нямаше време да подготвят акцията по- старателно. Колкото по-бързо успееха да изгонят тези натрапници, толкова по-добре.
Бяха се разбрали да запазят имената си, за да не се затрудняват допълнително, и въпреки тежкото положение се забавляваха при оформянето на семействата и разпределението на ролите. Нериф им стана водач — като син на старейшината на селото. Прие вид на млад мъж със силно телосложение, дълга руса коса и яркосини очи. Бяха облечени в ленени дрехи и обути с кожени сандали. Остави „жените“ и „децата“ в селото и с група предимно млади „мъже“ се отправи към кораба.
На това място на Аритан беше ранно лято, тревата цъфтеше и гората жужеше от насекоми. Птици пееха в клоните на гъстата широколистна гора, обедното слънце прежуряше силно и наблизо шумеше бърза рекичка.
Нериф спря и затвори за миг очи. Вдишваше аромата на гората и поемаше с физическите си сетива красотата на това място у себе си. Бяха превърнали Аритан в прекрасна планета и у Нериф изведнъж се надигна желанието да се претопи в този малък свят и да заживее като човек в него. Да забрави за горните нива с по-развитите си същества, за непрекъснатата им работа и редките празници, за отговорността и стремежа към усъвършенстване. Желаеше да заживее единствено с мисълта за сит корем и покрив над главата, да се радва на плодовете на физическия труд и на семейство. За да не усеща вече тази опустошаваща самота, която го съпровождаше, откакто се помнеше.
— Какво има, Нериф? — извади го Синоа от замечтаното му състояние.
Нериф тръсна глава, огледа се и даде знак на другите да се разпръснат наоколо. Излезе сам на голямата поляна, в средата на която блестеше корпусът на чуждия кораб. Не беше много голям, сигурно служеше само за разузнаване. Имаше странно закръглени форми, изглеждаше като три залепени един за друг купола. Нямаше никакви илюминатори или антени. Широкият люк беше отворен и наоколо се мотаеха пет-шест космонавти в тъмносини лъскави униформи, странно еднакви и на ръст, и на вид. Имаха рошава червена къса коса, бяла кожа, малко дълги ръце и криви къси крака. Нериф доближи и единият от тях го забеляза. Останал като гръмнат, закован на място го гледаше с широко отворени очи. Бяха светлокафяви на цвят.
Спрял на няколко крачки от него, Нериф му се усмихна. Падна на колене и протегна ръцете си с отворени длани към него. Чужденецът се обърна и изтича към отворения люк като подгонен от глутница вълци. Викаше нещо на другите и те също се затичаха към входа. Люкът се затвори с трясък след тях и пред Нериф вече стоеше само слепият кораб.
Той отпусна ръце и стана. Замисли се за момент какво да прави, след което свирна с два пръста. Другите „аритани“ изскочиха от храстите и го наобиколиха. Преобразените диаба гледаха Нериф с нетърпеливо очакване.
— Може би е опасно да стоим тук пред погледа им, но ще рискуваме. Ще демонстрираме мирни намерения и обикновено любопитство. Ако ни нападнат, ще имаме повод да се защитаваме, но за съжаление не се надявам на това. Ще чакаме тук да видим какво ще предприемат.
Нериф седна и нареди да донесат малко съчки за огън и нещо за ядене. Диабата се разбягаха радостни в гората. Харесваше им тази игра. Вживявайки се в ролите си, те тръгнаха на лов с дървените си стрели и скоро убиха един тлъст язовец. Въпреки че не бяха се занимавали досега с такава дейност, те сръчно одраха кожата му и го изкормиха. Познаваха добре анатомията на животните, които сами бяха създали. Диабата бяха изкусни актьори и често слизаха във физическия свят, за да изпълняват работата си. Лесно се приспособяваха.
Запалиха огън уж с помощта на два камъка, които удряха един в друг, а реално с щракане на пръстите си. Използваха астралните си умения замаскирано, но не се отказваха напълно от тях. Набучваха парчета месо на дълги пръти, заравяха ги в жарта, като си отправяха закачки един към друг. Използваха езика на канавите, добре известна с колонизациите си физическа раса. Надяваха се чужденците да познават този език и да могат да се разберат с тях при нужда.
Нериф внимателно ги предупреди да не се отпускат прекалено и да не забравят колко важно беше това, което трябваше да постигнат. Но познаваше добре своите диаба и знаеше, че може да разчита на тях. Наближаваше късен следобед, а корабът стоеше все така безмълвен. Изкушаваше се да напусне това тяло и да тръгне да изследва вътрешността на кораба в астралния си образ, но не смееше да рискува. Нищо не знаеха за чужденците, те може би възприемаха астралните същества. Трябваше да почакат.
Стиснал ядосано юмруците си, капитанът гледаше групата туземци на панорамния екран. Откъде се бяха взели изведнъж? Отначало се скара на щурмана, задето го бе излъгал — преди да кацнат на планетата, той го бе уверявал, че няма никакви човешки същества на нея. После провери всички показания на уредите в журнала и установи, че щурманът беше прав. Нещо не беше наред и това го безпокоеше. Гледаше как тези няколко души се веселят край огъня и яд се надигаше у него. Те като че ли не се вълнуваха особено от вида на кораба им. Най-вероятно не бяха истински туземци. Успяха да открият наоколо само едно село с няколко жители. Някой ги беше изпреварил! Почти не се съмняваше, че това бяха други заселници. Това щеше да обясни защо не се бяха уплашили от кораба им и правеха опит за контакт.
Псуваше. Нямаха право да се заселят, ако тук имаше хора. А планетата беше направо разкошна.
— Капитане — обади се вторият пилот, — успяхме да доловим малко от разговора им. Въпреки пращенето на огъня няколко думи се различават. Говорят някакъв диалект на канавите.
— Значи канави — процеди капитанът през зъби, — трябваше да се очаква такова нещо. Тези скитници къде ли не са се заселили вече. Но аз нямам намерение да оставя нещата така.
Той се усмихна. В крайна сметка не за първи път нарушаваха галактическите закони. Защо да ги спазват сега? Лесно щяха да се справят с тези диваци навън.
— Да ги гръмнем ли, Шефе? — попита щурманът с надежда.
— Не бързай. Има време за това. Трябва да разберем колко от тях се намират на планетата.
— Трудно ще ги открием из горите.
— Най-лесно ще го узнаем от самите тях. Изглеждат доста примитивни, но ако са заселници, ще знаят
