Тон-колоните придадоха на гласа му тиха мощ. А после, като постепенно повишаваше тон, той извика:
— Доведете я… Доведете я… ДОВЕДЕТЕ Я! ДОВЕДЕТЕ РЕКАТА! СЕГА!.
Въздухът се обтегна като струна и се скъса. В далечината, отвъд планинските върхове, тътен раздра небето и земята потрепери. Марион погледна нагоре, но не видя нищо освен безразличното тъмносиньо небе. Но усети, че въздухът се промени.
Чу бучене, недоловимо за човешкия слух. Светът сякаш се напрегна и зачака.
Но какво?
Тълпата се залюля като един. Съединени физически и вероятно мисловно, хората се наведоха напред. Небето се надвеси по-ниско и помръкна, на хоризонта проблеснаха светкавици. От недрата на земята се надигна буря.
Марион усети, че сцената започна да се тресе. Отначало леките вибрации бяха като милиони сърца, туптящи в пълен синхрон…
И после го чу. Господи… Какво е това? — попита Сами Айзенглас.
Погледнаха на север, към подножието на планината отвъд речното корито.
Слабият тътен на далечния гръм се превърна в приближаващ се галоп от милиони конски копита, във вой на задаващи се ракети, в сблъсък на комета със земната атмосфера. Внезапно звукът се усили. Сцената се разтресе силно, земята подскочи и се раздруса. Река Арканзас се надигна като разбуден разгневен звяр. Шумът от прииждането й беше най-силният звук, който Марион бе чувала, а трусовете от движението й заплашваха да пре-върнат всичко на прах.
Питър направи крачка назад. Тълпата се отдръпна, за да избегне смъртоносния сблъсък. Магията се развали и стотиците хиляди хора хукнаха накъдето им видят очите.
Гръмовното прииждане на реката повиши налягането в притоците и напоителните канали, които изведнъж бликнаха като студени гейзери.
Цялото пасище заискри от капките на изкуствено предизвикания дъжд.
Хората започнаха да танцуват и възторжените им викове заглушиха тътена на реката.
Марион се държеше за перилата, без да откъсва очи от зрелището.
Питър отново се приближи до края на сцената, вдигнал високо ръце.
Тълпата изрази обичта си, като започна да скандира името му. Усмихнат и сияещ от изблика на одобрението им, той изведнъж се обърна и се вторачи в Марион. Силата на погледа му и усмивката му изглеждаха заплашителни. Все едно й изпращаше специално послание: „Не ме ядосвай. Аз мога да направя всичко.“ Може би Марион беше престанала да изпитва страхо почитание от „чудесата“ му, но онова, което видя току-що, беше необяснимо и невероятно. Не й оставаше друго освен да повярва. Половин милион души поискаха вода и той им доведе река.
Невъобразимо!
Тя се зачуди дали някой е заснел всичко това и макар да беше потресена, професионализмът й надделя. Започна да съчинява наум репортажа, който довечера щеше да разпространи по телевизионните мрежи. Щеше да бъде потресаващ.
— Нали ти казах! — изкрещя Били, сияещ като горд баща.
— Господи! Видя ли? — извика Сами и изтича към Питър, който още стоеше пред тълпата.
Всички го последваха. Музикантите, сценичните работници, техниците и изпълнителите. Заобиколиха го и го вдигнаха на раменете си като голмайстор след победа в решаващ мач.
Марион гледаше как го носят из сцената. Тъмнокестенявите му коси бяха паднали над челото, очите му блестяха с пламъка на победата.
В този миг погледите им се срещнаха и тя разбра с неестествена яснота, че той знае какво мисли. Не можеше да направи друго, освен да извърне очи, да прекъсне контакта и да се опита да се отърси от усещането, че той дори чете мислите й.
Какво ли още му оставяше да направи с нея? И изведнъж тя загуби чувство за ориентация. Зави й се свят. Какво ставаше? Опита да запази равновесие, като се хвана за перилата. Никога не беше припадала, но сега имаше чувството, че всеки миг ще се строполи на земята. Разтърси глава и се огледа.
Стотици хиляди хора бягаха, защото водата продължаваше да приижда и да прелива от речното корито. Вече не цареше веселие. Потопът беше помрачил празника и заплашваше да породи всеобща паника.
Питър крачеше като обезумял и стискаше микрофона, но без електричество не можеше да каже нищо на тълпата.
Марион виждаше много добре цялото пасище и множеството. Въпреки усилията си хората не можеха да избягат от пощурялата река. Нямаше накъде да тичат. Хиляди затъваха в лепкавата кал. Онези от края се изнизваха към ранчото и междущатската магистрала. Други се промъкваха покрай сцената и се катереха по склона на близкия хълм. Тълпата постепенно, но много бав но, се разпръскваше. И как иначе — нали се бяха събрали над половин милион души.
Водната стихия излезе от коритото, заличи бреговете и се развилня като полудял звяр. Пасището се превръщаше в мочурище, а скоро щеше да стане и езерно дъно. Стотиците хиляди хора почувстваха предстоящото наводнение и ги обзе паника. Започнаха да се блъскат и да пищят и водени от стадния инстинкт, отхвърлиха и последната човещина. Падаха в калта и не се надигаха отново. Водата стигна до коленете им, прииждаше и се въртеше със силата на мощен прилив. Марион искаше да извърне очи, но гледаше като хипнотизирана ужасяващото зрелище.
Някаква перверзна частица от нея искаше да наблюдава окаяните тълпи, които се биеха като давещи се плъхове.
Питър ръкомахаше, подскачаше и тичаше по люлеещата се сцена. От време на време техниците успяваха да свържат жиците и гласът му прогърмяваше и заглъхваше от няколкото останали здрави тонколони.
Ала силата му, изглежда, го беше напуснала. Той застина неподвижен и затвори очи в опит да призове онова, което го свързваше с космоса.
Но не се получи нищо.
За пръв път Питър Каренца претърпя провал.
Рим, Италия — сестра Етиен. 24 октомври 1999
Въпреки че въздухът беше хладен, тя реши да се поразходи в градината. Стените на четириъгълника я предпазваха и й внушаваха чувство за безопасност. Беше толкова приятно да е извън лечебницата и далече от престорено загриженото любопитство на медицинските сестри.
Фактът, че не можеше да се свърже с папата, отначало я потискаше, макар тя да знаеше колко е абсурдно една обикновена монахиня да поиска аудиенция със Светия отец. Ала постепенно свикна с мисълта за поражението и го прие като Божия воля. Онова, с което не можеше да се примири, беше отношението на другите монахини. Те страняха от нея и я караха да се чувства презряна. Знаеше, че й се подиграват.
Приближи се до лехата с розите — там, където я бе осенило първото видение.
„Ще бъда силна, докато се радвам на Божията милост и любов. Мога да…“
Изведнъж спря. Вниманието й беше привлечено от един-единствен цвят, разцъфнал въпреки лошото време. Чувството за нещо видяно и преди я разтърси като повей на арктически вятър. Коленете й се разтрепериха и смелостта й се разколеба. Нещо я принуди да се наведе и да протегне ръка към тежкия цвят. Както и преди, той сам падна в ръката й. Щом докосна дланта й, Етиен го усети, че тупти като сърце.
Вгледа се в дълбините на цвета и отново й прилоша — същото ужасно гадене изгори и разкъса корема й, а главата й сякаш пак щеше да се пръсне.
„Дево Марийо! Божия Майко!“
Всичко се повтаряше и Етиен нямаше сили да го спре.
Знаеше, че е паднала на колене. Неясните променящи се форми на видението не й позволяваха да запази равновесие. Тих, но настоятелен звук изпълни слуха й, сетне се преобрази в познатото монотонно бръмчене, което заплашваше да я хипнотизира. Не беше в състояние да направи нищо, освен да гледа втренчено в центъра на цвета и да наблюдава как багрите се променят от бледорозово в кървавочервено и накрая в черно.
