дяволите, ти плащам?
— Виж какво, само исках да кажа, че не мога да бъда на две места едновременно. Съобщавам ти онова, което виждам с очите си. Разговарях с неколцина зрители. Хората, които бяха край оная река. Никой не го обвиня-ва за случилото се! Това са фактите.
— Но защо, по дяволите? това искам да знам. И именно затова ти плащам — за да ми дадеш отговори!
— Преподобни, знам за какво ми плащаш, при това доста щедро, но се познаваме отдавна и съм ти правил много услуги. Знаеш, че не се опитвам да хитрувам.
— Добре — въздъхна Купър. — Обаче ми трябват отговори, Фреди. Какво става? Защо не са го разпънали на кръст заради онова, което направи?
— Ами, разговарях с някои хора и всички казаха почти едно и също.
— И какво е то?
— Че отец Питър не е виновен за наводнението. Всички усетили, че нещо преминава през тях — като в транс, единение или нещо подобно. Не са сигурни какво е било, но съзнавали, че силата извира от всички тях.
— Не е бил само отец Питър.
— Невероятно… — измърмори Купър.
— Инцидентът само доказал, че отец Питър е човек като всички останали. Това явно им харесва.
— Разпита ли ги за този „транс“? Какво са почувствали? Как са изпаднали в това състояние?
Не беше необходимо. Те сами ми казаха. Било страхотно преживяване, преподобни. Все едно били наелектризирани. Можели да направят всичко. — Имаш предвид нещо като еуфория ли? Екстаз?
— Виж сега, не знам какво означават тези думи — рече Фреди. Смяташе, че е по-добре да се прави на тъп, — Но хората казаха, че все едно били дрогирани. Обаче заедно, Разбираш ли?
— Мисля, че да — въздъхна Купър. — Сигурен ли си, че отговорността за случилото се е обща? Хората наистина ли мислят така?
— Да. Абсолютно.
— Да не са ги упоили с нещо? Нали са казали, че били като дрогирани?
— Е, това аз го казвам. Обаче когато реката започнала да приижда, някои изпаднали в паника. Казаха, че не били достатъчно спокойни, за да позволят на Каренца да им помогне.
— Удивително. Нещо друго?
— Ами, предполагам, че си чул новината за сърдечния удар на Елингтън.
— Да. — Какво имаш предвид?
— Не знам. Лекарите бяха много изненадани. Той беше млад мъж. Струва ми се странно, но няма начин да разбера нещо.
— Спогаждаш ли се с Марион Уиндзор?
— Мисля, че да. Не ми обръща много внимание. Но за Каренца не съм сигурен.
— Така ли? Подозира ли нещо?
— Едва ли. По-скоро не му допадам. Пък и оня дрисльо Били — той определено не ме харесва. Купър се подсмихна.
— Е, Фреди, няма да прозвучи странно, ако кажа, че не си най-симпатичният тип, когото познавам.
— Да, може би имаш право. Да ти го начукам, преподобни! На теб, на скъпите ти костюми, на пластичните ти операции и на оня швед, масажиста ти.
— Много добре, Фреди. Друго?
— Само няколко въпроса — изпратил ли си и друг да работи по случая?
Купър затаи дъх.
— Какво? Разбира се, че не съм. Какви ги дрънкаш?
— Знам ли. Нищо. Просто имам такова чувство.
— Продължавай…
— Ами, видях един тип на концерта в Колорадо. Висок и слаб, но пъргав и силен. Все ходи с тъмни очила. С мустаци и черна коса. Познаваш ли го?
— Не — тихо отговори Купър. — Какво те безпокои?
— Виждам го твърде често.
— Върши ли нещо подозрително?
— Не. Само имам чувството, че е един от нас.
— „Нас“?
— Частен детектив. Действащ под прикритие.
— Аха, разбирам. Дръж го под око. Кажи ми, ако отново го видиш.
— Добре, няма проблем. — Каза, че имаш няколко въпроса. Какво друго?
— И това е само чувство, но докато се връщахме със самолета, ми се стори, че нещо с Каренца не е наред.
— Какво имаш предвид?
— Не знам точно. Държеше се странно. Е, никой не беше в настроение след случката с реката, но Каренца бе потьнал в размисъл. Не разговаряше с никого.
— Може би така му се е отразила трагедията. Вероятно преувеличаваш.
— Не знам. Ти не си бил сред тези хора. Те са много близки, но в самолета не почувствах нищо такова.
— Нима?
— Познавам ги и мислех, че ще се утешават взаимно и ще се подкрепят, но съвсем не беше така.
— Интересно… Благодаря, Фреди. Много добър доклад. Жалко, че не можа да изровиш някоя мръсотия за Каренца.
— Е, нали знаеш, че е свещеник…
— Да, така казват…
Бесемет, Алабама — Купър. 9 ноември 1999
Из спалнята се разнесоха птичи трели.
— Какво става, преподобни? — попита Лорийн и спря, за да поеме дъх.
Беше кобилеста двайсет и три годишна блондинка от екипа и наистина беше добра — духаше като никоя друга досега.
— Вътрешният ми телефон, скъпа — каза Фримейсън. Разсейва ли те?
— О, не — усмихна се тя и отново се залови за работа.
Фримейсън се облегна на мраморната табла на леглото, наблюдавайки движенията й в огледалната стена насреща. Ароматът на кедър, разнасящ се от сауната, се смесваше с парфюма на Лорийн и придаваше на влажния въздух странен опияняваш мирис. Ако в рая беше по-хубаво оттук, Купър щеше да бъде адски изненадан.
Птичата песен прозвуча отново. Той протегна ръка и натисна копчето на вътрешния телефон.
— Да — рече Фримейсън и се вгледа в отражението си в огледалото.
Чертите му бяха устояли на битката с времето, С помощта на пластичната хирургия и на най-новите дерматологични лекарства той изглеждаше изключително добре. Лорийн ускори ритъма и Фримейсън неволно изстена. Вътрешният телефон изпращя неразбираемо. Купър го прасна с длан.
— Казах да. Говори!
— Фримейсън — чу се гласът на Престън Дж. Пиърс. — Мел Камерон е на линията.
— Кой? — Мел Камерон от Ей Би Си. От предаването „Нюзнайт“.
— Господи!
Фримейсън изпита допълнителна тръпка. Мел Камерон беше прочута звезда, божество, което не разговаряше с простосмъртни. Неговото предаване се излъчваше всяка вечер и беше едно от най- гледаните. Русата му коса и ъгловатото му лице бяха познати на цял свят. И той чакаше, за да говори с Фримейсън Купър! И защо не?
Понякога забравяше колко е известен самият той. Не беше чак толкова странно, че Камерон иска да
