разговаря с него.
— Благодаря, Престън — отговори колкото можа по безразлично Фримейсън. — Свържи ни.
Пиърс изръмжа одобрително. Телефонът изщрака.
— Ало? — попита един женски глас. — Преподобният Купър ли е?
— Единственият и неповторимият. Но коя си ти, скъпа? Очаквах да чуя Камерон.
Лорийн смени позата, пое дъх и започна да работи сериозно с език.
— Съжалявам, преподобни. Казвам се Дебора Къртис. Обаждам се да ви кажа как ще протече предаването ни довечера. Мистър Камерон не се занимава с тези подробности. Нали разбирате…
— Е, да — отговори Фримейсън, макар че се почувства засегнат.
В края на краищата, нямаше да се появи за пръв път в „Нюзнайт“, пък и той и Камерон се познаваха.
— Готов ли сте, преподобни?
— Да. Съгласен съм с всичко, което сте планирали. Ще започнем в единайсет и трийсет, нали?
— Да, тогава ще излезем в ефир. Мистър Камерон ще каже няколко уводни думи, после ще започне разговорът с гостите.
— Ясно, Деби…
Купър погледна към дългите руси коси, които се диплеха между краката му. Лорийн отново учести ритъма и той стисна зъби, за да запази самообладание. Трябваше да каже на тази кучка да спре, но му беше адски приятно.
— И така — рече мис Къртис, — мистър Камерон ви очаква с нетърпение.
— Да. До довечера — изстена Фримейсън. Затвори телефона, облегна се назад и се отдаде на удоволствието.
Сеинт Луис, Мисури — Уиндзор. 9 ноември 1999
Дори и да беше за пред хората, откакто се бяха върнали в главната квартира в Сейнт Луис, Питър се държеше така, сякаш между тях не се беше случило нищо.
Марион погледна през прозореца на кабинета, откъдето се виждаше Гранд Булевард и Ботаническата градина. Над града падаше мрак. Оголелите клони на дърветата и храстите се обвиваха в сивкави сенки. Наситената с преживявания година отминаваше. Марион се чудеше дали ще има сили да издържи докрай.
Чувствата й бяха толкова объркани, че нямаше представа какво всъщност изпитва. В Питър имаше нещо ново и неопределимо. След смъртта на толкова много хора в Колорадо Спрингс той започна да страни от всички, а пък, тя беше принудена да го представя пред света.
Питаше се дали Питър не я наказва, задето бе разговаряла с Дан в онази нощ и се бе уплашила, когато той умря.
Усмихна се горчиво. Е, ако беше така, тя напълно го заслужаваше.
Питър казваше само, че му трябвало време, за да преосмисли целта и „ролята си в големия замисъл“. Отбягваше всички и използваше нея и Били за посредници. Държеше се студено, сдържано и делово. Тя не го обвиняваше — нали бе изстрадал два потресаващи провала за двайсет и четири часа. Фактът, че се съгласи да участва в телевизионната религиозна дискусия, говореше за смелостта, волята и вътрешната му сила.
Смъртта на Дан и прииждането на реката я бяха потресли. Видяла бе една реалност, за чието съществуване беше забравила, и това сякаш я освести. Наистина ли обичаше Питър Каренца? Или бе омаяна от него като всички останали? Той ли я беше накарал да го обикне? Въпросите бяха обезпокоителни.
Къде остана веселата, независима и издигаща се телевизионна журналистка? Тя бе загубила индивидуалността си и беше загрубяла от връзката си с Питър. Действително ли бе станала зависима от него?
Е, поне не във финансово отношение. Още беше репортер в Дабъл Ю Пи Ай Екс. Чековете за заплатата и хонорарите, които получаваше като волнонаемна журналистка в националната телевизия, се внасяха направо в сметките й в Сейнт Луис. Печелеше добре и нарочно не искаше възнаграждение от фондация „Каренца“.
Не, Питър не я контролираше с парите си. Но има и други начини да заробиш душата на един човек.
— Извинявай — рече Били от прага. — Имаш ли свободна минутка?
Марион бавно завъртя стола си към него. Били беше подстриган по последната мода и беше облечен в небрежно елегантен костюм. Макар че съвсем наскоро бе поел част от задълженията на Даниел, Били вече беше послушал съвета на Питър да се откаже от вида си на рокер и да изглежда по-представителен. Идеята не беше лоша, но Марион трудно свикваше с новата му външност.
— Разбира се — отговори тя. — Затвори вратата.
Били кимна и влезе. Канцеларският шум на звънящи телефони, тракащи принтери и виещи копирни машини остана отвън.
— Питър се промени, откакто Даниел почина — каза Били.
Външният му вид може да беше различен, но прямотата му бе останала непокътната.
— Знам.
Марион не искаше да мисли за това. Не можеше да сподели с Били подозренията си, че Питър е фактическият убиец на Даниел. Това щеше да прозвучи налудничаво.
— Говори с мен само по работа. Нямам представа какво всъщност мисли.
— Знам — повтори Марион. — Мисля, че той преживява проблемите по свой начин. Когато премисли всичко, ще се осъзнае и ще се върне при нас. Били поклати бавно глава.
— Дано да имаш право. Аз боготворя Питър, но съм и негов приятел. Не искам да го загубя. Марион докосна ръката му.
— Няма, повярвай ми. Като мине „Нюзнайт“, той ще се успокои и ще го накарам да поговорим.
Слуховете, че Ей Би Си ще направи предложение на Питър, най-после бяха станали факт. Марион предполагаше, че след инцидента с реката Питър ще бъде поканен да участва в „Нюзнайт“ в „последната минута“, както се изразяваше Чарлс Бранфорд.
— Добре — рече Били и погледна часовника си. — Още само шест часа. Мислиш ли, че Камерон ще се заяде с него? Вероятно, но ще го направи много хитро. Как?
— Камерон познава настроенията на населението. Знае, че хората обичат Питър. Не мисля, че би направил нещо, с което да изложи на риск собственото си обществено положение. Да, една очевидна атака може да разочарова хората.
— Знаеш ли, ако бях на мястото на Камерон, щях да оставя гостите си да се нападат взаимно. Виждала съм да го прави, и то много ловко.
— Така ли?
— Той е майстор на фината манипулация. Освен това контролира камерите, може да прекъсва гостите, когато поиска, и тъй нататък. Ако някой от поканените започне да говори нещо, което не му харесва, Мел винаги може да се обърне към друг. Светкавичен монтаж. Камерон води шоуто, както пожелае.
— Брей! — възкликна Били и нещо в лицето му изведнъж така й напомни за Дан, че в очите й бликнаха сълзи.
— Какво има, Марион?
— Нищо. Спомних си за Дан и… Не мога да повярвам, че е мъртъв… Марион избърса непохватно сълзите си. — Лорийн казва, че си го обичала.
— Преживяла съм много, Били. Влюбвала съм се и преди или поне така си мислех. И едно от нещата, които научаваш е, че всеки път е различно. Знаеш ли, не съм сигурна какво ставаше между мен и Даниел. И Питър.
— Аха. Тройка — кимна Били. — Какво?
— Една стара песен на „Джеферсън Еърплейн“. Пееше я Грейси Слик. „Защо не можем да я караме като тройка“ или нещо подобно. Винаги съм мислил, че е странна песен.
— Да, Били, имаш право. Много странна песен.
Снимачният екип на Ей Би Си пристигна точно в шест вечерта и се разположи на целия етаж, като се
