— За какво ми е?
— Това е пропуск за Спортния комплекс. Охраната на стадиона ги раздава на всички, които ще бъдат горе на сцената, както и на онези, близо до тях — журналисти, технически лица и други.
— Добре, но какво общо има това с мен?
Бевинс го погледна заговорнически.
— Искам да накараш отец Питър да си я сложи. И то точно тази.
— Какво толкова й е специалното? — попита Били и го изгледа изпитателно.
— Вътре има захранван със слънчева светлина микрочип и предавател.
— За какво са?
Били преглътна с усилие. Нямаше представа какъв ще бъде отговорът, но предчувстваше, че ще е странен.
— Това ще ни позволи да разберем дали някой използва ултразвукови или лазерни прицели.
— Имаш предвид снайпер?
— Точно така. И по-сложни устройства.
Бевинс прокара пръсти през пригладената си коса.
— Ако този предавател засече нещо, веднага ще сигна лизира на нас, охраната.
Били отпи от бирата.
— Звучи добре.
— Така е. Но трябва да си сигурен, че Каренца ще носи значката през цялото време.
— Защо не му я дадеш ти?
Бевинс отново се усмихна.
— Защото и той е като другите, които съм охранявал. Мисли, че всички го обичат и че е недосегаем.
— Защо смяташ, че ще послуша мен?
— Виж какво, не му обяснявай подробности за охраната. Не споменавай нищо, освен ако не махне значката.
— Аха, ясно. Били пак отпи от бирата.
— Добре. Само направи така, че да я носи през цялото време.
— Да, мисля, че ще се справя.
Бевинс сложи значката в плика и го подаде на Били.
— Благодаря… Много улесняваш задачата ми.
— Няма проблем.
Бевинс бутна стола настрана и потупа Били по рамото.
— Е, трябва да отивам на работа. Имам да свърша още много неща преди да е започнало шоуто.
— Добре, Фреди. Не се притеснявай за значката. Аз ще имам грижата за нея.
— Знам, че ще го направиш — усмихна се Бевинс.
Рим, Италия — сестра Етиен. 25 декември 1999
Макар да лежеше в леглото си в бялата стая, усещането, че се носи на малък сал, беше непреодолимо. Сякаш леки вълни я тласкаха към Арктика, където бялото небе се сливаше с леда. Там, където нямаше нищо друго освен снежнобяла чистота. Какво ли означаваше белотата?
Състоянието на душата й? Непорочността — дори в помислите й? Или самия свят — пречистен, обновен, непокварен и целомъдрен?
Не. Светът, който познаваше, не беше такъв. Особено в момента.
Тя бавно отвори очи и зрението й се проясни. Белотата се разпръсна и се появи прозаичната обстановка на болничната стая. Някаква сивкава форма придоби очертания на човешка фигура, облечена в тъмносиньо.
— Добро утро, сестро — каза един глас.
Етиен примигна. Някакво име изплува в съзнанието й.
— Майко… — промълви тя.
— Точно така — рече игуменката. — Лекарят каза, че днес си много по-добре. Пак ти стана лошо. Спомняш ли си как се прибра тук? Искала си да говориш с мен.
— Да. Видях… света. Сега разбирам нещата по-добре.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да говоря с Негово Светейшество за това. Викториана се усмихна.
— Да, вече го каза. Но той е много зает, Напоследък изобщо не се задържа във Ватикана.
— Да, знам. Скоро ще отпътува. Трябва да го видя преди да замине. Викториана се наведе над леглото. Лицето й беше съвсем наблизо, а дъхът — приятен и свеж.
— Етиен, първо трябва да кажеш на мен. Ти беше много болна. Уплашихме се, че си загубила разсъдъка си.
— Вероятно. Лудостта може да е по-приятна от виденията.
— Какви видения?
Монахинята се обърна на другата страна.
— Кажи ми, Етиен!
Монахинята се вторачи в белия таван. Той й оказваше странно, но успокояващо въздействие.
— Съжалявам — чу се да казва Етиен, ала сякаш говореше не тя, а някой друг, — но не мога да кажа на никого освен на Светия отец.
— За детето е, нали?
Белотата се сгъсти и я смрази. Откъде знаеше Викториана?
— Да — продължи игуменката. — Очите те издават. Мислиш, че не се досещам. Всички знаем, така че можеш да говориш.
— Той вече не е дете.
— Да.
— Той е мъж, но и нещо повече. Мисля, че е чудовище.
— Така е — съгласи се Викториана, и виденията ти потвърждават това.
— Не беше правилно да ме карате да правя онова нещо. То беше ужасен грях и само Светият отец може да ми прости.
— Не, ти не си съгрешила, дете мое.
Етиен я изгледа гневно.
— Всички сме грешници. Светът се гърчи в болка и се променя. Всяка нощ преживявам мъките на умиращите! Чувам как милиони животи угасват като звезди на зазоряване. Тяхното страдание е и мое. И ще има още. Много повече.
Етиен отмести поглед и млъкна. Нямаше да й позволят да се срещне с папата. Вече го знаеше със сигурност. Почувства как Господ се отдръпва, отказва се от нея. Само да можеше да Го види и да поиска прошка…
Лос Анджелис — Спортния комплекс. 25 декември 1999
Уинздор
Марион усещаше присъствието на тълпата отвъд входа като дишащо потно тяло на огромен звяр, причакващ групата участници и журналисти, който скоро щяха да влязат в гигантския стадион. Стоеше до Били, Питър и малкия видеоекип, който очакваше нарежданията й. Гостите и придружителите им бяха обкръжени от охраната на Спортния комплекс, цивилните агенти и униформените полицаи.
От тонколоните се разнесоха последните указания и хората започнаха да влизат. Марион не слушаше. Били вече й бе казал, че местата им са на първите редове пред въртящата се сцена.
Той изглеждаше много притеснен. Вероятно заради огромното множество. След като няколко пъти спомена колко много хора има, Марион го попита какво го безпокои.
