оставаше нищо друго, освен да го приеме. Откакто… бебето умря, Били проявяваше свръхчувствителност към всичко.
Както сега. Слушаше Питър, а онова неприятно усещане пробождаше като трън мислите му и не го оставяше на мира. Нещо не беше наред. Питър беше в опасност.
Нямаше абсолютно никаква причина да се чувства или да мисли по този начин, но колкото и да се опитваше да го потисне, натрапчивото усещане се връщаше…
Тарджено
Провери шест сателитни чинии. Сцената продължаваше да се върти и да обръща Питър към сектора, който проверяваше. Беше сигурен, че оръжието е някъде тук.
Времето летеше. Неуспехът беше най-горчивото хапче в живота му. Нямаше да го преглътне лесно.
— Хей, приятел, какво правиш?
Грубият глас прекъсна мислите му като удар с чук. Обърна се и видя, че към него върви едър дебел чернокож. Беше облечен в работните дрехи на техник от сателитната Църква на Светата Дарохранителница. Беше огромен. По-грамаден и от професионален футболист или борец.
Откъде ли се появи? Преди няколко секунди пътеките бяха пусти.
— На теб говоря!
— Трябва да поправя усилвателя на чинията — отговори Тарджено и посочи нагоре.
— Момчетата от седма кабина казаха, че получават лош сигнал…
— Аха. Извинявай… Но не трябва да пускам никого до нея.
Значи е тя!
Мисълта затанцува лудешки в главата му. Огромният чернокож протегна ръка и го хвана за рамото.
— Не ме разбра. Повредила се е. Няма да работи, ако не я поправя.
— И какво от това? Изобщо не ми пука. Заповедта ми е да не пускам никого.
Тарджено погледна към сателитната чиния, въздъхна примирено и сви малко театрално рамене. Секундите летяха. Сцената продължаваше да се върти. Каренца вече беше почти с лице към тях. Обърнеше ли леко тяло — край. Устройството можеше да се задейства всеки момент.
— Добре — рече Тарджено. — Както кажеш.
Дръпна се и усети, че мускулите на чернокожия се отпуснаха.
— Но какво да правя с това? — невинно попита Тарджжено и се обърна.
— С кое?
Мъжът направи една крачка към него. Тарджено целеше точно това. Макар за десети от секундата, чернокожият не беше устойчив.
— Това! — извика Тарджено и заби юмрук в стомаха му. Сетне го прасна в челюстта с такава сила, че зъбите изхвърчаха от устата му. Последва ритник в тестисите и мъжът се преви на две, след което Тарджено му нанесе ськрушителен удар по врата.
Това обикновено беше достатъчно, за да извади противника от строя. Ала чернокожият беше толкова огромен и як, че не се свлече на земята и дори не откъсна очи от Тарджено.
— Мамка ти… — задъхано каза пазачът.
Дори се усмихна през счупените си зъби и кървящи уста.
— Сега е мой ред.
Със скоростта на боксьор от тежка категория мъжът замахна с лявата ръка, която би простряла Тарджено, ако го беше уцелила. Тарджено се наведе и парира удара с перпендикулярно изопната ръка.
Нямаше време за схватки. Блъсна противника си и се приготви да му нанесе смъртоносен удар. Чернокожият вдигна дясната си ръка и тръгна към него.
Тарджено подскочи, завъртя се и го ритна по врата. Стъпалото му улучи мъжа право в гръкляна, строши хрущяла и скъса трахеята. Мъжът политна напред с изцъклени очи и вкопчи дебелите си пръсти в гърлото си. Огромната му гръд се надигаше и спадаше като ковашки мях. Неприятен начин да умреш. Но в края на краищата…
Тарджено прекрачи тялото на чернокожия и се качи до сателитната чиния. Нямаше време да проверява ултразвуковия чип. Отвинти платката в основата и видя потвърждението на опасенията си — вместо видеодекодер вътре имаше стъклена кутия с високочестотен усилвател за военен лазер. По време на дългата си кариера се беше справял с много такива устройства. Грабна ножиците и сряза жиците, които свързваха усилвателя с двигателния градиент за измерване на промените в температурата. Задействаше ли се, лазерът щеше или да се стопи, или да се взриви. И в двата случая нямаше да може да фокусира светлината си в смъртоносен лъч.
Тарджено се облегна на металния парапет и пое дълбоко въздух. Целият трепереше. Главата му се въртеше.
Но време за почивка нямаше. Изправи се, слезе по пътеката и превлече тялото на мъртвия чернокож колкото можа по-надалеч от платформата.
Сега беше време да слезе долу и да види по-отблизо какво става.
Бевинс
Защо, по дяволите, всичко ставаше толкова бавно?
Сцената се въртеше мъчително мудно — досущ въртележка в сънищата. Колкото повече се взираше в движението й, толкова по-голяма нервност и отчаяние го обземаха. Проклетото оръжие вече би трябвало да се задейства.
Бевинс погледна Каренца и видя, че мишената му е на прицел. Дори хвърли едно око на замаскирания лазер. Всичко беше наред. Проблемът не беше в него. Тогава какво ставаше?
Зачуди се дали няма някаква повреда в значката на Каренца. Дали Били Клемънс не е пипал вътре? Дали не я е подменил? Някой друг ли беше получил смъртоносната значка?
Въпросите обсипваха съзнанието му като градушка. Искаше му се да си беше намерил съучастници. В случая Фред Бевинс действаше абсолютно сам. Без ничия помощ.
Е, и все пак щеше да направи необходимото. А после, с парите, които щеше да му даде Купър, щеше да се оттегли от занаята до края на живота си, без да му пука за разни набожни лицемери…
С крайчеца на окото си забеляза някакво движение и видя, че Били е скочил от мястото си. Какво, по дяволите…
Клемънс
Ако продължеше да слуша пламенното слово на Питър, рискуваше да бъде погълнат от силата на думите и хипнотичния ритъм на интонацията му. Съзнанието му се опитваше да запази бдителността си. Чувството, че ще се случи нещо лошо, не го оставяше на мира. Погледна Марион. Кестенявите й коси блестяха на слънцето. Зелените й очи бяха толкова ярки, сякаш бяха наелектризирани, а бялата й кожа блестеше. Не си беше правил труда да си представя как изглеждат светици като Майка Тереза и Девата, но в този миг видя, че Марион е заредена с особен вид енергия. Може би не Питър, а тя беше в опасност?
Объркан, Били се вгледа в тълпата. Видя Бевинс, който толкова бе настоявал да сложи значката на Питър. Фреди изпъкваше сред зрителите, сякаш излъчваше неонова светлина. Изражението му беше неимоверно странно. Непрекъснато поглеждаше часовника си, а сетне се обръщаше към нещо по периферията на стадиона.
После лицето на Бевинс изведнъж се промени. Сякаш беше взел някакво решение. Направи крачка напред и бръкна в якето си, където се видя кобур. Били трябваше да направи нещо…
Внезапно чу собствения си глас, който раздра тишината. Скочи и усети, че всички погледи са приковани в него.
— Питър! Бягай!
Виковете му прозвучаха сякаш някъде отдалеч и мълчанието ги погълна.
Били започна да си проправя път към сцената, към човека, комуто толкова дълго бе служил вярно.
