знае какъв стрелец. Мнозина други стреляха по-добре от него. Ала това не беше единственото изискване за един убиец. Много важно беше умението да избереш подходящия момент, когато никой не гледа, когато жертвата е най-уязвима и когато имаш най-големи шансове да избягаш.
Тарджено не забравяше това крехко равновесие. Колкото по-близо се намираше до въртящата се сцена, толкова по-голяма беше вероятността за успех. Трябваше много да внимава, бавно да си проправи път през лабиринта от седалки и да провери всичко.
Това означаваше също, че трябва да помисли и за други методи — по всяка вероятност бомба. Охраната на стадиона едва ли щеше да търси устройство с часовников механизъм. Това би й отнело цели седмици. Невъзможно. Безсмислено. Но благодарение на развитието на микроелектрониката Тарджено имаше надеждна възможност да улавя в атмосферата характерните електрохимични признаци за наличието на преносими бомби. Другите устройства като лазер или микровълнови уреди се откриваха по-трудно, но имаше начин да се справи и с тях. Никой нямаше по-богата торба с номера от Тарджено. Ако в Спортния комплекс имаше нещо такова, той непременно щеше да разбере. Погледна часовника си и запомни часа — шест сутринта. Съборът щеше да започне по обед. Още шест часа. В редица други случаи бе разполагал с много по-малко време.
Лос Анджелис, Калифорния — Уиндзор. 25 декември 1999
Питър бе заминал предишния ден — преоблечен и сам. Марион вече не се обиждаше от отчуждеността му, но това не й пречеше да се тревожи за него. Самолетът спря и гя се опита да престане да мисли за начина, по който Питър се променяше. Той вече не беше…
Обичайното съобщение на пилота и мигновеното шумолене на пътниците около нея я разсеяха. Били и Лорийн вече вървяха по пътеката между редовете. Тя тръгна след тях, слезе от самолета и пое по терминала.
Въпреки загубата на бебето, Били възвръщаше силите и решителността си. С нищо не показваше, че вярата му в Питър е разклатена — поне засега. Остана му предан и напълно зависим от него. Лорийн още страдаше. Марион я наблюдаваше как се движи неспокойна сред тълпите на летището, глуха за шума и багрите наоколо.
— Ето лимузината ни! — извика Били и посочи една дълга бяла кола.
Шофьорът държеше табелка с надпис УИНДЗОР. Учтиво им помогна да се настанят, сетне потегли из Лос Анджелис. Марион забеляза, че Били се заплесва по всичко.
Виждаш ли нещо познато? — попита тя и сложи слънчевите си очила. Ослепителният блясък на южнокалифорнийското слънце посребряваше пейзажа. Въпреки видимите пластове смог, надвиснали над хоризонта, всичко изглеждаше необикновено ярко. Хотелът им се намираше на юг от университета и беше ограден с гигантски палми и буйна сенчеста растител-ност. Записаха се и Марион почувства, че напрежението и намалява. Да, мадам Уиндзор — каза служителят и им подаде не ключове, а магнитни карти. — Апартамент 780. Благодаря.
Искаше само да се изкъпе и няколко часа почивка, преди да прекара остатъка от деня и нощта в Спортния комплекс. Непрекъснато си повтаряше, че вече не я интересува кой и какъв е отец Питър. Реши, че всичко е извън сферата на нейното влияние, и се остави да се носи по течението.
— Извинете — попита администраторът, като се вгледа в Били. — Вие ли сте мистър Клемънс? Били Клемънс?
— Да. Защо?
— Има съобщение за вас.
Човекът му даде запечатан плик с емблемата на фондацията.
— Какво е това? — попита Марион.
Искаше й се да надникне през рамото му и да прочете писмото, но се въздържа. Били отвори плика и бързо прочете съобщението.
— От един от охраната, Бевинс. Иска да ме види.
— Бевинс ли? Пише ли какъв е проблемът?
Били сви рамене и й показа бележката. „Много е спешно. Трябва да те видя, веднага щом пристигнеш. Чакам във фоайето на хотел «Бевърли Хилс Ф. Бевинс».“
— Далече ли е хотелът?
— Не много. Били се обърна към Лорийн.
— Трябва да видя за какво става дума, миличка. Няма да се бавя.
— Добре, Били. Внимавай… Той кимна и погледна Марион.
— Би ли й помогнала да се настани? Ще се върна веднага, щом мога.
— Разбира се. Всичко ще бъде наред.
— Благодаря ти. Трябва да бързам.
Били се обърна и излезе от хотела. Марион взе ръчния си багаж и тръгна към асансьорите. Изневиделица се появи пиколо, за да им помогне с чантите. Вратите се затвориха и Марион изпита мимолетното чувство, че нещо не е наред. „Господи, моля те, дано не е така…“
Молитвата я развълнува като никога. „Моля те, Господи, Който и да си Ти…“
„Бевърли Хилс“ — Клемънс
Фреди Бевинс седеше във фоайето и четеше „Лос Анджелис Таймс“. Беше със сив костюм и черна вратовръзка, Дрехите му го отличаваха толкова явно като пришълец, че Били се зачуди дали да не се е докарал така нарочно.
— Здравей, Били — рече Фреди и стана да се ръкува с него. В другата си ръка стискаше бял плик.
— Добре ли пътува?
Били сви рамене. Нямаше време за празни приказки.
— Какво има, Бевинс?
Фреди пое въздух и го издиша бавно, дори театрално.
— Казаха ми да се обърна към теб по този въпрос, тъй като си постоянно край отец Каренца. Да отидем в бара. Ще те почерпя нещо и ще ти обясня какво да правиш.
— Мислех, че си в хотел „Уестуд“ с другите от охраната…
Бевинс кимна.
— Така е, но тук се отседнали едни приятели, затова реших да съчетая работата с удоволствието.
Бевинс се ухили и Били му се усмихна неловко. Фреди изглеждаше приятен тип, но у него имаше нещо мазно.
Минаха през обраслата с буйна растителност градина и покрай басейна, където голи жени позираха и се печаха на слънцето, за да привлекат вниманието на някоя известна особа. Бевинс се усмихна, като видя, че Били ги оглежда.
— Хубаво е, нали?
— Казват, че в този град се прави най-много секс на глава от населението. Май са прави.
Бевинс се изсмя. Седнаха на високите столчета до бара. Помещението беше свръхлуксозно. Появи се барманът и Бевинс си поръча уиски, а Били бира.
— Е, защо ме повика, Бевинс?
Бевинс въздъхна тежко и каза:
— Шефът вероятно има доста силни врагове, Били. Съзнаваш ли това?
— Предполагах, че може да стане така. Напоследък е много… откровен.
— Да — усмихна се Бевинс.
Барманът донесе напитките, после дискретно изчезна.
— И така, за какво намекваш, Бевинс? Охраната е главната ми задача.
Бевинс изпи уискито на един дъх и бавно отвори плика, откъдето измъкна малко квадратно парче пластмаса.
— Вземи… — рече той и го подаде на Били.
Младият мъж видя, че това е значка за самоличност — със снимката на Питър.
