— Какво стана, отче?
Някой я миеше между краката и й слагаше компреси. Нищо не я интересуваше. Само си искаше бебето.
Отец Питър се наведе над нея. Изражението му беше странно — сякаш всеки момент щеше да избухне или в сълзи, или в смях.
— Лорийн, бебето е… мъртво.
Тя предчувстваше, че ще й каже това. Думите само потвърдиха опасенията й. Изведнъж болката от раждането се превърна в далечен спомен. Мисълта, че бебето е мъртво, стана черна дупка в душата й, канецерогенно образувание, което щеше да я разяде.
Някой стискаше ръката й. Тя видя разплаканото лице на Били.
— Така е по-добре, миличка… И без това нямаше да оживее…
— Момче ли беше, или момиче, Били? Трябва да знам… Не може ли поне да го видя!
— Лорийн… Гласът на отец Питър трепереше от болка.
— Не бих ви съветвал — рече лекарят.
— Защо не мога да видя бебето си? Били, момче ли беше, или момиче? Били се разплака неудържимо.
— Не знам, Лорийн.
Тя също се разплака. Надигна се, разтърсвана от ридания.
— Искам да видя бебето си! — крещеше Лорийн.
Някакво движение прикова погледа й — една от акушерките покри нещо и бързо го изнесе с количката.
Лорийн само зърна онова, което лежеше там, но образът се запечата в паметта й. Малко, лъскаво и червено. Кръгло и издуто, с безформена глава, твърде голяма за торса. Изкривени крайници като клоните на болно дърво. Органите бяха от външната страна на тялото, сякаш някой го беше изкормил.
Покриха го с чаршафа и го отнесоха. Може би за да го затворят в стъкленица със специален разтвор или да му направят дисекция и да го зяпат, или просто да го хвърлят в найлонов чувал и да го кремират. Нямаше значение. Дори и да беше урод, тя все пак го видя…
Вътрешни линии на САЩ, полет 1104 — Бевинс. 15 декември 1999
Излитането от Бирмингам беше ужасно поради необиквено силната снежна буря, разразила се из този край на щата. Сега, високо в небето, Бевинс си мислеше за задачата, Беше вършил какво ли не по заповед на Фримейсън — Купър, но това минаваше всякакви граници… За какво, по дяволите, мислеше, когато се съгласи? За парите естествено.
Когато ти предложат достатъчно мангизи, за да не се налага да работиш до края на живота си, не можеш да откажеш — каквато и да е задачата.
Въпросът обаче беше дали е в състояние да я свърши. Не че не можеше да измисли как да я осъществи. Ставаше дума за военна стратегия и избиране на подходящия момент, което винаги беше осъществимо. Не, измъчваше го нещо много по-основно. Проблемът беше, че трябваше да се справи съвсем сам.
Без ничия помощ. Пред очите на Оня, който гледаше от небето. Въпреки взаимоотношенията си с преподобния Купър, Фреди не беше сигурен дали вярва в Бога и в доброто и злото.
Грубо казано, никога не се беше затормозявал с въпроси от рода на кое е „етично“ или „морално“. Беше от онези хора, които смятат, че се справят криво-ляво добре. Беше убеден, че повечето хора шикалкавят, ако им се предостави възможност, мамят, променят цифрите в своя полза, лъжат, когато могат да се измъкнат безнаказано, и те прецакват, ако сметнат за необходимо.
Отпи от второто уиски, после си заслади с глътка кока-кола. Дали пък да не се напорка, докато стигнат до Сейнт Луис, и да не се притеснява дали Питър Каренца ще попадне в обсега на избраното от него оръжие?
Лос Анджелис — Тарджено. 25 декември 1999
Изгрев слънце. Коледното утро беше топло и слънчево. Ветрецът беше по-скоро приятен, отколкото хладен. Играчите на голф обичат такова време, сърфистите — също, стига да имат неопренови костюми. Пришълците от другите краища на страната не можеха да свикнат с ярката слънчева свет лина и високите температури по Коледа и макар да мразеха снежните виелици, мнозина предпочитаха облачното небе й неприятния вятър, които съответстваха на атмосферата на сезона.
Ала това коледно утро в Лос Анджелис беше необикновено. Стотици хиляди хора се бяха събрали в най-новия архитектурен храм на града — Спортния комплекс.
Стадионът беше достатъчно голям, за да побере шест ракетни площадки, и имаше места за над двеста и петдесет хиляди зрители. Навсякъде бяха разпръснати апартаменти, панорамни асансьори, ресторанти, барове и дори нощни локали. Нощем Спортният комплекс приличаше на кораб-майка от „Близки срещи от трети вид“ на Спилбърг. Всички останали градове завиждаха на жителите на Лос Анджелис за олимпийския колизей. Кметовете на по-големите американски градове несъмнено предпочитаха да имат такъв палат, отколкото да подобрят общественото образование или програмите за подпомагане на възрастните или бездомните.
В Спортния комплекс вече се бяха състояли рокконцерти, баскетболни и футболни мачове и Игри на Добрата воля, но Международният църковен събор беше първото религиозно събитие, което щеше да се проведе там. Радио и телевизионни екипи от сто и четирийсет страни бяха разположили камерите и техниката си. Сателитните чинии никнеха покрай стадиона като гъби след напоителен дъжд. Милиарди хора щяха да станат свидетели на Събора. Техническите лица сновяха насам-натам като работни пчелички, подготвящи кошера за посрещането на царицата-майка. Ако беше видял агента си в този момент, Франческо едва ли би го познал. На мястото на късата коса имаше дълги руси кичури, а елегантните мустаци бяха пожертвани заради маскировката. Облечен в белите работни дрехи на техник от екипа на Църквата на Светата Дарохранителница, той се мотаеше на горните нива на Спортния комплекс и се преструваше, че е от армията работливи мравки, които извършваха последните приготовления за голямото предаване. Имаше десетки екипи от цял свят и се говореха най-различни езици. Навред цареше бъркотия и Тарджено беше свободен да ходи, където иска. По-късно охранителните фирми щяха да въдворят ред и да се приготвят за събитието. Но в момента бездействаха. Тарджено застана в сянката на прожекторите, които се извисяваха като гигантски криви рогове. В суперструктурата се преплитаха многобройни пътеки и стълби и всичко бе замаскирано или скрито с архитектурни трикове. Спортният комплекс предлагаше множество места за скривалище на един убиец. Тарджено възнамеряваше да избере няколко удобни позиции, за да покрие всеки възможен ъгъл. Закрачи бързо сред техниците. Носеше тефтер и радиостанция и се преструваше, че говори по нея. За страничните наблюдатели Тарджено беше само един служител, стараещ се да изпълни възложената му задача.
Отгоре се виждаше ясно централната сцена. Разположена точно в средата на стадиона, издигната на сложна апаратура от електрически мотори, огромната овална платформа беше направена така, че да се завърта на всеки час. Използвана често за концерти и други представления, въртящата се сцена се харесваше много на зрите лите. Където и да седяха, те можеха да виждат всичко.
Движението по посока на часовниковата стрелка предлагаше и на всеки потенциален убиец вечно променяща се панорама от мишени. Пък и въртенето беше достатъчно бавно и човек можеше лесно да се прицели. Тарджено поклати глава, докато наблюдаваше работата на един от телевизионните екипи, който прикрепяше сателитна чиния на малка платформа. Около сцената имаше стотици, хиляди такива платформи — доказателство за предвидливостта на архитекта, който бе предположил, че събитията в Спортния комплекс ще се предават по целия свят. Правилно бе изключил вероятността платформите и сателитните чинии да бъдат удобни скривалища — те бяха твърде открити и уязвими за сканиращите устройства с инфрачервени лъчи, които реагираха на телесната топлина.
Не, трябваше да намери място, което да е достъпно и същевременно прикрито.
За всеки снайперист разстоянието до сцената не представляваше препятствие. От всяка точка в близост до платформите със сателитните чинии Тарджено можеше да уцели муха на носа на папата. А не беше кой
