— Трябва да затварям. Предстои ми много работа. Имаш ли да кажеш още нещо?
— Нищо особено. Етиен продължава да настоява за аудиенция с папата. Твърди, че имала информация, която можела да разкрие само на него.
— Светият отец съгласен ли е да се срещне с нея?.
— Той дори не подозира за съществуването й.
— Все ще уредим нещо — може би негов двойник. Това може да я успокои.
— Правете каквото искате. Затварям.
— Господ да ти е на помощ.
Тарджено се изсмя.
— Не мисля, че компанията ми ще Му хареса. Лека нощ, Вани.
Линията изщрака и прекъсна. Джовани въздъхна тежко. Може би съвещанието се свикваше само като предварителна подготовка за Международния религиозен събор.
Инстинктите му обаче подсказваха нещо много по-голямо.
Франческо угаси лампата, върна се в леглото и прокле затрудненията си. Беше твърде далеч от мястото на събитията и това го измъчваше. Не искаше да зависи от Тарджено за информация, но мисълта, че не владее положението, беше много по-неприятна. Фримейсън Купър.
Джовани Франческо би дал всичко, за да разбере какво си е наумил този тип.
Но образът на властния телевизионен проповедник избледня пред по — голямата сянка, надвиснала над всяка негова мисъл. В плана имаше някаква грешка. Въпреки въздействието на Питър светът не вървеше към рая. Нап ротив, всяка победа на Питър се съпътстваше от бедствия и катастрофи. И след като самият Питър се провали, Джовани не можеше да се отърси от мисълта, че във великия замисъл има някакъв недостатък.
Може би Викториана имаше право и Господ наистина се опитваше да им каже нещо чрез Етиен. Вероятно виденията й не бяха халюцинации, а небесни телеграми, изпратени от нетърпеливата Божия ръка.
А те не обръщаха внимание на монахинята.
Мисълта го изпълни със страх. Ужасът, който често бе изпитвал, когато се усъмнеше във вярата, му се стори нищожен пред новото хрумване. Какво бяха създали? И как щяха да го обяснят? Какво всъщност означаваше да бъдеш прокълнат? Прокълнат.
Навеки. Безкрайна, постоянна и нестихваща болка? Или нещо по-лошо? Съзнанието, че няма никаква надежда. Нито установен ред, светлина или утеха. Прозрението, че окаяният ти край е причинен от собствената ти гордост и високомерие. Преди години прочете един от философите атеисти, който пишеше, че проклятието е все едно да гледаш в бездната — също вторачила се в теб. Тогава не разбра какво има предвид мислителят. Но сега…
Бесемет, Алабама — Купър. 12 декември 1999
Фримейсън седеше начело на масата в разкошната си заседателна зала и оглеждаше гостите си. Освен Джери Гудроп и църковния наставник Калхун присъстваха още десетина други сателитни проповедници. Фримейсън поз-наваше всички и макар да не се осмеляваше да твърди, че са му приятели, ги смяташе за съюзници — поне за момента. След обичайното представяне и размяна на несъществени реплики Фримейсън призова към внимание. Всички приковаха поглед в домакина.
— Мисля да започнем без заобикалки, господа — рече той. — Всички знаете защо сте тук — трябва да вземем някои решения относно отец Каренца.
Разнесе се одобрителен шепот.
— Имам няколко идеи, които смятам да споделя с вас продължи той. — Но първо искам да чуя вашето мнение. Никой не показа, че има конкретни предложения. Точно както бе предполагал. Всички седяха и го гледаха. Купър си наля три пръста уиски, отпи, пое дъх и започна:
— Добре, момчета, тогава слушайте. Знам, че всички тук сме не само духовници, но и бизнесмени. Не се стеснявам да ви кажа, че доходите ми намаляха. И всички ние знаем защо. Боби Лий Мастърс от Ноксвил вдигна ръка и тихо каза:
— Фримейсън, не мислиш ли, че това се дължи на нападките му срещу теб в „Нюзнайт“?
На Купър никак не му се понрави, че му напомниха за онова проклето предаване, но фактите си оставаха и той прецени, че въпросът е уместен.
— Разбира се — отговори Фримейсън. — Не се срамувам да призная, че губя пари. Но искам да знам какво е положението с вас.
Гостите се запоглеждаха, сякаш всеки се притесняваше да започне пръв. Фримейсън се обърна към неколцина от тях.
— Е, добре — рече накрая Самсон Гидингс. — Здравата съм я закъсал.
— И аз — присъедини се преподобния Джеймс Лейкърби. — Затъвам все повече. Не виждам никакви признаци на обрат.
Това явно отприщи бента.
— Аз също — обади се друг. — Направо загивам.
— И с мен е същото. — Няма кого да заблуждавам освен себе си. — И аз съм в кюпа, Фримейсън.
— Да, така и предполагах. Въпросите са два. Защо става така и какво може да се направи?
Самсон Гидингс се наведе напред и извади една от отвратителните си дебели пури, с каквито паството му никога не го бе виждало. Внимателно подряза края с джобно ножче и обходи с поглед присъстващите.
— Ами, за мен е ясно — той изглежда много по-добре от нас. И не говоря само за красивото му лице.
— Да — съгласи се Джон Гудинаф, пълен мъж със зле прикрепена на темето перука и без врат. — Пред него всички бледнеем. Той върши добри дела и не иска нищо в замяна.
— Какви ти добри дела! Та това са истински чудеса! — възкликна Гидингс. — Амин — обади се някой.
— Хората ни възприемат в различна светлина — продължи Гудинаф. — Опитах се да не му обръщам внимание. Дори не споменах за съществуването му, но мисля, че заприличах на щраус, заровил глава в пясъка.
— И навирил задник… — ухили се Самсон Гидингс. Е, някои от нас правят това от години.
Из стаята се разнесе приглушен смях.
— Няма смисъл да злословим по негов адрес — каза Джеймс Лейкърби. — Досущ лисицата и киселото грозде.
— Дори по-лошо — рече Боби Лий Мастърс. — Изглеждаме пълни глупаци и лицемери! Хората се чудят как е възможно да не обръщаме внимание на човек, появил се точно в края на хилядолетието, който може да е… Ами, Онзи, за Когото всички говорим. Най-сетне достойна за размисъл тема. Време беше да обсъдят фактите. Но никой нямаше настроение за това.
— Не знам за вас — каза Фримейсън, — но аз не го вярвам.
— Някои от нещата, които той направи, не подлежат на мнение — възрази Гидингс.
— Защо обсъждаме това? — попита някой. — Предполагам, че не си ни поканил, на теологична дискусия.
— Разбира се, че не, момчета. Събрах ви, за да ви попитам какво да правим с Каренца.
— Нищо, освен да му докажем, че и ние можем да бъдем добрата сила в света.
— Не — категорично се противопостави Фримейсън. — Никога ли не ви е минавало през ум, че той може да не е Онзи, за КОГОТО ГО МИСЛИМ?
— Не може да бъде! — извика Гудинаф. — Човек като нас? Невъзможно!
Разнесе се хор от възмутени отрицания. Фримейсън очакваше такава реакция, но въпреки това се изненада. Нямаше смисъл да играе игрички с тях. По-добре да им го каже направо.
— Господа, имам причина да смятам, че сме избрани да изпълним Божията воля…
Джери Гудроп стана и го погледна в очите.
— Купър, мисля, че си откачил.
