лицето му. В очите му гореше гняв и чиста омраза. Чувствата му бяха прикрити зад язвителна усмивка и неразгадаеми за всеки освен за опитния професионалист. Тарджено се бе вглеждал в очите на мнозина отчаяни и отмъстителни люде и познаваше това изражение. То вещаеше смърт.
Бесемет, Алабама — Купър. 1 декември 1999
Трябваше да признае, че младият свещеник е много смел. Е, скоро щеше да му подреже крилцата… Той се подсмихна и пресуши уискито си. Обядът му, беше салата от спанак със сусам, лимонов сок и пастет от пушена сьомга. Гадост, но трябваше да пази диета. Седеше до масата край покрития басейн и мислеше за отец Питър. Беше невероятно, че младият свещеник се бе добрал до кирливите му ризи. Вече бяха започнали да хвърчат глави. През следващите седмици Фримейсън щеше да проследи откъде е изтекла информацията и да очисти корпорациите си от предателите. Всъщност това беше дори забавно. Забравил бе как хората се гърчат под угрозата на съсипаното си бъдеще. Особено много му харесваше, когато го молеха за прошка — нещо, което той толкова усърдно проповядваше. По дяволите, не разбираха ли, че той им прощаваше? Само ги уволняваше. Можеше да им стори много по-лоши неща. Вътрешният телефон иззвъня и Фримейсън вдигна слушалката.
— Да?
— Сине — каза баща му, — размишлявах за всичко. Защо не слезеш при мен, за да ти кажа какво мисля по въпроса?
— Идвам веднага, тате…
Баща му седеше зад бюрото, облечен в хубав тъмносив вълнен костюм, с бяла риза и яркочервена вратовръзка. Отдавна не бе изглеждал толкова спретнат.
— Здрасти, тате. Какво става?
— Е, знаеш, че не е оная ми работа — ухили се Закари.
— Защо си се докарал така?
— Мисля довечера да мръдна до Бирмингам. Отдавна не съм ходил там. Може да отида на кино.
— Добра идея.
Закари Купър посочи стола до бюрото си.
— Седни, сине…
Фримейсън се подчини и скръсти ръце.
— Е, какво мислиш?
— Лоши неща, сине. Ужасни мисли.
Баща му избърса устни с опакото на ръкава си — жест, който Фримейсън познаваше отдавна. Той означаваш две неща-баща му беше или нервен, или разстроен, и му беше необходимо силно питие.
— Кажи, тате.
Закари го погледна с мъничките си като на птиче очи.
— Трябва да се отървеш от него, сине. Ако го оставите да продължава така, всички ви ще съсипе. Това ти е ясно, нали?
— Да.
Фримейсън преглътна с усилие. Внезапно почувства силна болка в главата, сякаш започваше мигрена. Ръцете му се разтрепериха. Не че мисълта да убие човек го разстройваше толкова много. Безпокоеше го, че ще убие човек, свързан с Бога.
— Нямаш ли някаква друга идея?
— Освен да го убием? — Искаш да кажеш, че имаш друг избор ли?
Фримейсън кимна и отново преглътна.
— Е, можеш да се опиташ да го злепоставиш. Един скандал винаги върши добра работа, но този човек, изглежда, може да се справи с всякакви гадости. Или просто да не му обръщаш внимание и да се надяваш, че един ден той ще изчезне — което обаче е малко вероятно…
Настъпи продължително мълчание. Закари се закашля и разсеяно избърса устни.
— Не, не виждам друг начин…
Фримейсън поклати глава.
— Аз също…
— Тогава ще го направиш, така ли?
Баща му продължаваше да го гледа вторачено.
— Да, тате, ще го направя.
Закари Купър плесна с ръце, сетне потърка пръсти, сякаш ги миеше.
— Браво. Добър син съм отгледал! А сега слушай, защото ще ти трябва план…
Ватикана — Франческо. 11 декември 1999
Беше много късно и когато телефонът иззвъня, Джовани веднага се досети кой се обажда.
— Да, Тарджено — каза той.
Допуши му се. Посегна машинално към цигарите и запали.
— Усещаш кога ще се свържа с теб, а? — рече Тарджено.
Джовани щракна със „Зипо“ — то. Димът го успокои моментално.
— Имаш ли новини?
— Мисля, че да. Фреди Бевинс получи съобщение от нашия приятел преподобния. В основни линии Купър заповядва на главореза си да се прибере заради някакво съвещание. Утре вечер.
Франческо кимна.
— Знаеш ли какво ще обсъждат?
— Още не, но ще разбера. Възнамерявам да бъда там. По всяка вероятност главната точка в дневния ред ще бъде нашият любим чудотворец.
— Ех, Тарджено, трябва ли винаги да си толкова непочтителен?
— Така спасявам живота си. Нещо друго?
— Не искаш ли да знаеш кои ще присъстват на съвещанието?
— Да разбира се — уморен отговори Франческо. — Кажи ми.
Списъкът на поканените съдържа множество познати имена — водачите на теле-евангелистките църкви и всички по-известни „пътуващи“ проповедници.
— Хм, интересно. Група съперничещи си пирани, събрани на едно място. И през ум не ми е минавало, че може да се случи такова нещо.
— Освен ако не са изправени пред някаква обща заплаха.
— Как ще влезеш на съвещанието? — попита Джовани.
— А, професионална тайна. Не се притеснявай за това. Дори да не стане, прикрепил съм подслушвателни устройства на Бевинс.
— Има ли начин да ги открие?
— Едва ли. Макар че го бива. Всъщност в Колорадо може и да ме е забелязал, но му липсва международен опит.
— Забелязал ли те е? Сериозно ли говориш?
— Спокойно отче, не се вълнувай. Може да е видял, че не съм само участник или зрител, но нищо повече. Вероятно ме е взел за агент на ФБР или някоя друга правителствена организация. Но това няма значение. Проме-них външността си. Сега няма да ме познае.
— Е, дано си постъпил правилно…
— Фактът, че още съм жив, е доказателство за това. Това съвещание ме безпокои. Явно се свиква набързо и по спешност.
— Съгласен съм. Всички ли ще отидат?
— Да, с изключение на един. Робърт Съдърланд е на ски в Швейцария.
— Обади ми се веднага, щом научиш нещо.
— Разбира се. Както казват американците: ти подписваш чековете.
— Каква лоялност. Не знам как бих живял без нея.
