— Да. Немечек. Аз съм. И не търсете кой е откраднал от склада ви знамето на момчетата от улица „Пал“, защото го откраднах аз. Ето го! Мои са следите от стъпки, дето са по-малки дори от тези на Вендауер. Нямаше да се обадя и щях да си остана на дървото, докато си отидете, защото съм там вече половин час. Но когато Гереб каза, че между нас няма нито един смел, помислих: „Чакай, ще ти покажа, че между момчетата от улица «Пал» има и храбри, ако не друг, то поне редникът Немечек!“ Ето ме, подслушах цялото ви съвещание, откраднах знамето, ето ме, правете с мене, каквото искате, бийте ме, измъкнете знамето от ръцете ми, защото доброволно няма да ви го дам. Хайде, заповядайте, почвайте! Аз съм сам, а вие сте десет!
Той целият се зачерви и разпери ръце. В едната стискаше малкото знаме. Червеноризците не можеха да се съвземат от изненада и само гледаха малкото, русичко дете, което падна сред тях от небето и което смело ги предизвикваше с вирната главица, сякаш беше толкова силно, че можеше да натупа цялата група заедно с яките Пасторовци и Фери Ач.
Най-бързо се съвзеха братята Пастор. Те пристъпиха към малкия Немечек и го хванаха отляво и отдясно за ръцете. По-малкият Пастор стоеше от дясната му страна и посегна да вземе знамето, но неочаквано се обади Фери Ач:
— Чакайте! Не го закачайте!
Двамата Пасторовци погледнаха учудено главатаря.
— Не го закачайте — повтори той. — Това момче ми харесва! Немечек или как те наричат, ти си смело момче. Ето ръката ми, ела при нас и стани червеноризец!
Немечек тръсна отрицателно глава.
— Не искам! — отговори той упорито.
Гласът му трепереше, но не от страх, а от вълнение. Той стоеше бледен, сериозен и повтори:
— Не искам!
Фери Ач се засмя и каза:
— Щом не искаш, недей. Аз още никого не съм викал да дойде при нас. Тези, дето са тук, до един са ме молили да ги приема. Ти си първият, когото сам поканих. Но щом не искаш, недей… — И той му обърна гръб.
— Какво да го правим? — запитаха братята Пастор.
Главатарят отговори през рамо:
— Вземете му знамето.
По-големият Пастор с едно извиване измъкна червено-зеленото знаме от слабата, малка ръка на Немечек. Извиването на китката много го заболя, защото Пастор имаше яки като клещи ръце, но малкото русичко момче стисна зъби и не отрони звук.
— Взех го! — доложи Пастор.
Всички очакваха да видят какво ще стане. Какво ужасно наказание ще измисли силният Фери Ач. Немечек, стиснал устни, стоеше упорито на мястото си.
Фери Ач се обърна и махна на двамата Пасторовци:
— Той е много слаб. Не е прилично да го бием. Но… изкъпете го малко.
Червеноризците прихнаха да се смеят. Засмяха се и Фери Ач и братята Пастор. Себенич подхвърли шапката си във въздуха, Вендауер заподскача като луд. Дори Гереб се смееше под дървото и сред тези весели лица само едно остана сериозно: лицето на малкия Немечек. Той беше изстинал и от няколко дни кашляше. Майка му дори забрани да излиза днес, но малкото русичко момче не се свърташе в стаята. В три часа избяга от къщи, а от три и половина до вечерта стоя на дървото в острова. Но сега за нищо на света не би казал думица. Как да каже, че е простинал? Щяха само още повече да му се смеят. Гереб също щеше да се смее, както се смее сега, та чак зъбите му се виждат. Немечек не каза нищо. Изтърпя сред бурен смях да го отведат до брега на езерото, където двамата Пасторовци го натопиха в плитката вода. Братята Пастор бяха страшни момчета. Едното държеше ръцете му, а другото стискаше врата му. Те го потопиха до шия във водата и всички на острова ликуваха. Червеноризците играеха весел танц на брега, подхвърляха шапките си и крещяха:
— Хей, хоп! Хей, хоп!
Това беше техният боен вик.
Многократното „хей, хоп“ се примесваше със силен смях и веселата гълчава наруши вечерната тишина на малкия остров, а на брега, срещу Немечек, който надничаше от водата тъжно, като някое опечалено жабче, с разкрачени крака стоеше Гереб, заливаше се от смях и поклащаше глава към малкото, русичко момче.
После двамата Пасторовци го пуснаха и Немечек изпълзя от езерото. Истинският смях избухна едва когато го видяха с мокрите, кални дрехи. От дрешката му капеше вода, а когато тръсна ръка, от ръкава му се изля вода, сякаш изсипана от кана, Всички отскочиха от него, когато се тръсна като някое мокро кученце. И присмехулните думи се сипеха като дъжд:
— Жаба!
— Пийна ли си?
— Защо не поплува малко?
Немечек не отговори. Усмихваше се горчиво и изцеждаше мокрите си дрехи. Пред него застана Гереб, ухили се широко, поклати доволно глава и го запита:
— Хубаво ли беше?
Немечек повдигна към него големите си сини очи и отвърна:
— Хубаво беше — промълви тихо и добави: — Хубаво беше, много по-хубаво, отколкото да стоиш на брега и да ми се подиграваш. Предпочитам до Нова година да стоя до шия във вода, отколкото да се съюзя с враговете на своите приятели. Не се сърдя, че ме натопиха във водата. Миналия път, когато те видях сред чуждите на острова, сам цопнах във водата. Можете да ме примамвате, да ми се подмазвате, да ми давате подаръци, колкото си искате, но аз не ща да имам нищо общо с вас. И ако още веднъж ме потопите във водата, ако сто пъти ме потопите във водата, пак ще дойда на острова и утре, и когато си искам! Все ще се скрия някъде, където няма да ме видите. Не се страхувам от вас. А ако дойдете при нас на улица „Пал“, за да ни вземете земята, вие ще ви чакаме! Тогава ще видите, че когато и ние сме десет души, говорим другояче, а не както аз говоря сега. Лесно ви беше с мене! Който е по-силен, побеждава. Двамата Пасторовци ми откраднаха топчетата в градината на музея, защото бяха по-силни! Лесно е на десет срещу един! Но нищо. Можете и да ме набиете. Ако исках, нямаше да влизам във водата. Но не постъпих във вашите редици. Предпочитам да ме удавите във водата, да ме пребиете от бой, няма да стана предател, като този, който стои там… ето там…
Той протегна ръка и посочи Гереб, чийто смях замръзна в гърлото му. Светлината на фенера падаше върху хубавата руса главица на Немечек и блесналите му мокри дрехи. Той гледаше гордо и с чисто сърце в очите на Гереб, който почувствува, че някаква тежест сковава сърцето му. Лицето му посърна, оброни глава. В този момент всички мълчаха и настъпи такава тишина, сякаш момчетата бяха в храм; чуваше се само как от мокрите дрехи на Немечек капките падат върху твърдата земя…
Немечек прекъсна дълбоката тишина:
— Мога ли да си вървя?
Никой не му отговори. Той попита още веднъж:
— Няма ли да ме пребиете от бой? Да си вървя ли?
Понеже и сега не му отговори никой, спокойно и бавно тръгна към моста. Нито една ръка не трепна, нито едно момче не мръдна от мястото си. Всички чувствуваха, че това малко, русичко дете е истински герой, истински мъж, който заслужава да порасне… Двамата стражи на моста, които видяха всичко отначало докрай, го гледаха зяпнали, но не посмяха да го докоснат. Немечек стъпи на моста и тогава проехтя дълбокият, силен глас на Фери Ач:
— За почест!
Двамата стражи застанаха мирно и вдигнаха високо копията с посребрени върхове. И всички момчета удариха токове и вдигнаха високо копията си. Никой не продума, когато копията с посребрени върхове блеснаха на лунната светлина. Само стъпките на Немечек отекваха по моста, когато се отдалечаваше. После и те престанаха да се чуват и се долавяше само някакво шляпане, както когато някой ходи с обувки, пълни с вода… Немечек си отиде.
