На острова червеноризците се спогледаха смутено. Фери Ач, застанал в средата на полянката, сведе глава. Тогава до него се приближи Гереб, пребледнял като платно. Той измърмори нещо.
— Знаеш ли… — започна той.
Но Фери Ач му обърна гръб. След това Гереб се върна при застиналите на място момчета и застана пред по-големия Пастор.
— Знаеш ли… — измърмори той и на него.
Ала Пастор последва примера на главатаря си. И той обърна гръб на Гереб, който стоеше безпомощно. Не знаеше какво да прави. Сетне сподавено промълви:
— Изглежда, че трябва да си вървя.
И сега не му отговори никой. Той тръгна по същия път, по който преди малко бе минал малкият Немечек. Но на него никой не отдаде чест. Стражите се облегнаха на перилата на моста и загледаха водата, додето стъпките на Гереб заглъхнаха в тишината на Ботаническата градина…
Когато червеноризците останаха сами, Фери Ач тръгна и спря пред по-големия Пастор. Застана съвсем близо до него, така, че лицата им почти се допираха. Той го запита тихо:
— Ти ли взе топчетата на това момче в градината на музея?
Пастор отговори тихо:
— Аз.
— И брат ти ли беше там?
— Да.
— Einstand ли направи?
— Да.
— Аз забраних ли на червеноризците да заграбват топчета от слаби момчета?
Двамата Пасторовци мълчаха. Никой не можеше да се противи на Фери Ач. Главатарят ги изгледа строго и с глас, който не търпи възражения, но спокойно каза:
— Изкъпете се!
Двамата Пасторовци го погледнаха с недоумение.
— Не разбирате ли? Така, както сте с дрехите. Сега е ваш ред да се изкъпете!
А когато забеляза усмивки по лицата на другите момчета, рече:
— Който им се подиграва, също ще се изкъпе.
Така на всички им мина желанието да се смеят. Ач погледна братята Пастор и вече нетърпеливо повтори:
— Хайде, изкъпете се! До шия. Раз-два!
Той се обърна към дружината:
— Кръгом марш! Не ги гледайте!
Червеноризците се обърнаха с гръб към езерото. Фери Ач също не гледаше как двамата Пасторовци се самонаказват. А те бавно, омърлушено нагазиха в езерото и седнаха във водата до шия. Момчетата не ги виждаха, само чуваха плискането на водата. Фери Ач погледна към езерото и се убеди, че двамата наистина са се потопили до шия. Тогава изкомандува:
— Оръжие при нозе! Ходом марш!
И отведе дружината от острова. Стражите духнаха фенера и се присъединиха към останалите, които по войнишки изтропаха по моста и изчезнаха в гъсталака на Ботаническата градина…
Двамата Пасторовци се измъкнаха от водата. Погледнаха се, после както винаги пъхнаха ръце в джобовете и също си тръгнаха. Те не си казаха дума и много се срамуваха.
А островът остана безлюден в тишината на лунната пролетна вечер…
VI
Когато на другия ден към два и половина следобед момчетата едно след друго се запровираха през портичката на площадката, видяха от вътрешната страна на оградата голям лист, забоден за дъските с четири едри гвоздея.
Големият лист беше възвание, което Бока жертвоготовно беше написал през нощта. То беше написано с големи печатни букви с черен туш, а началните букви на всяко изречение бяха кървавочервени. Пълният текст на възванието гласеше:
Сега всеки трябва да е на крак! Голяма опасност грози владението ни и ако не сме храбри, ще ни отнемат площадката!
Площадката е в опасност!
Червеноризците искат да ни нападнат!
Но ние сме готови и ако трябва, ще защитим с живота си нашето владение!
Всеки да изпълни дълга си!
Никой нямаше желание да играе на топка. Тя почиваше в джоба на Рихтер, защото той пазеше топката. Момчетата се разхождаха насам-натам, разговаряха за предстоящата война и отново се връщаха към възванието върху оградата и за десети или двадесети път прочитаха призивните думи. Мнозина вече го знаеха наизуст, декламираха го войнствено от върха на някоя купчина дърва на онези, които стояха долу, които също го знаеха наизуст, но въпреки това го слушаха със зяпнали уста и после бързаха към оградата, прочитаха го отново и сами се покачваха на някоя купчина дърва, за да го издекламират.
Цялата дружина живееше с възванието, което беше първо по рода си. Изглежда опасността беше наистина голяма и положението доста сериозно, щом Бока се беше решил да напише възвание, авторитетно подписано лично от него.
Момчетата бяха чули вече някои подробности. Тук-там се споменаваше името на Гереб, но никой не знаеше нищо положително за него. По различни причини председателят считаше за по-добре да пази в тайна случката с Гереб. Между другото искаше да го разобличи на площадката и веднага да го изправи пред съда. Разбира се, и самият Бока не бе допускал че малкият Немечек на своя глава ще отиде в Ботаническата градина и там, в центъра на противниковия лагер, ще предизвика неповторим скандал… За него председателят бе научил едва преди обяд след часа по латински, когато слезе в мазето, където разсилният продаваше хляб с масло, и Немечек го извика настрана, за да му разкаже всичко. Ала и в два и половина на площадката все още цареше пълно неведение и всеки чакаше председателя. Към общото вълнение се прибави още едно. Сред членовете на съюза на маджунарите избухна раздор. Съюзният маджун беше се втвърдил, напукал и станал негоден за употреба, което значеше, че не можеше повече да се дъвче. Това безспорно беше вина на председателя, защото вече обяснихме, че председателят беше длъжен от време на време да го дъвче. Колнаи, новият председател, най-брутално беше пропуснал своето задължение. Лесно е да се отгатне кой пръв възнегодува срещу него. Барабаш беше този, който повдигна въпроса. Той обиколи всички членове и остро порица немарливостта на председателя. Старанието му се увенча с успех, защото само за пет минути успя да убеди част от членовете да поискат свикването на извънредно събрание. Колнаи се досещаше за какво ще стане дума.
— Добре — каза той, — но въпросът за площадката сега е по-важен. Извънредното събрание ще свикам утре следобед.
Барабаш се възмути:
— Няма да чакаме! Изглежда господин председателят се изплаши!
— От тебе ли?
— Не, от общото събрание! Настояваме още днес да свикаш общо събрание.
Колнаи тъкмо понечи да му отговори, когато откъм вратата се чу паролата на момчетата от улица
