Трудно е да се караш с някого, когото изобщо не си виждал.
Отново прозвуча картечен откос. Малоун извърна поглед към отворената врата на солариума. Накъсаното тракане идваше откъм другата страна на Манастира.
— Това не ти ли действа на нервите?
— По-скоро се притеснявам от паузите — отвърна тя. — Също като едно време, когато живеех в Манхатън. Така бях свикнала с шума от движението, че се чувствах некомфортно, ако отидех на някое тихо място.
— Е, по-спокойно място от този солариум, здраве му кажи.
6.
Малоун донесе един стол от ъгъла и го сложи на светлината. Беше дървен, с леко наклонена назад облегалка.
— Не ми изглежда много удобен. Трябва да донесем един диван от…
— Няма проблем. — Но когато седна на него, наистина пролича, че Сиена се чувства неудобно. — Какво да правя сега?
— Нищо. Просто си седи така.
— Но как ме искаш? Накъде да наклоня глава? Наляво или надясно? Погледът нагоре или надолу?
— Както се чувстваш естествено. — Малоун взе папка с листове и парче въглен. — Това е съвсем предварителна работа.
— Имаш ли нещо против да стана?
— Не, само си дръж лицето обърнато към мен.
Въгленът застърга по хартията.
Тя изпита още по-голямо неудобство.
— Фотографите никак не обичаха да стоя мирно. Трябваше непрекъснато да се движа. Понякога пускаха рок. Когато свършеха филма, даваха фотоапарата на някой помощник, после вземаха друг и пак започваха. Понякога пускаха вентилатор, така че като се завъртя, косата ми да се пръсне като ветрило. И непрекъснато ме караха да прокарвам пръсти през нея.
Стъргането по листа спря.
— Какво има? — попита тя.
— Обаче при мен трябва да стоиш мирно. Но не се престаравай. Все пак трябва да се движиш по-малко от обикновено, за да мога да докарам добра прилика.
— А да говоря поне може ли? Фотографите не обичаха, когато говорех.
— Аз нямам нищо против.
Малоун драсна още няколко щрихи, отщипа листа и го остави на масата.
— Този не стана ли? Да не би да мърдам прекалено много?
— Не, той си свърши работата. — Отново застърга с въглена по следващия лист. — Това беше просто сондаж. Ще направя поне стотина, преди да опитам нещо по-постоянно.
— Стотина?
— За да мога да усетя лицето ти.
— Фотографите, с които работех, понякога изщракваха стотици пози на сеанс.
— Е, тук работата ще трае по-дълго.
Сиена вдигна вежди.
Изразът на лицето й бе прекрасен.
— Добре.
7.
— Мадам, ще обядвате ли?
Стреснат, Малоун се обърна към прислужницата, застанала на вратата.
— Толкова рано?
— Почти два часът е, мосю.
Стреснатото изражение на Чейс се превърна в смаяно, когато погледът му падна на масата зад него. Цялата бе покрита със скици.
— Божичко! — обърна се той към Сиена. — Сигурно си изтощена.
Тя отново бе седнала на стола.
— Малко. Но ти беше толкова погълнат от работата, че не ми се искаше да ти кажа. Освен това ми беше интересно.
Сиена се обърна и благодари на прислужницата.
— Интересно ли? — Той се приближи до нея и очите му бавно свикнаха с ярката светлина. — Да ме гледаш как рисувам?
— Не, да разговарям с теб.
Чейс се напъна да си спомни за какво бяха разговаряли. Бе толкова погълнат от заниманието си и да поглежда от време на време към Манастира и хеликоптера, че темата на разговора им малко се бе замъглила в съзнанието му.
— Отдавна не бях разговаряла толкова дълго. — Сиена седна на масата и се обърна към прислужницата: — Само салата и изстуден чай, моля.
Малоун си поръча същото.
— Предполагам. Съпругът ти е толкова зает, че сигурно доста често си сама.
Сиена не отговори, но нещо в очите й му подсказа, че дори и когато са заедно, Беласар и жена му рядко разговарят.
— Не познаваш ли баща си?
Въпросът го свари неподготвен. Минаха няколко секунди, докато се сети за недовършения отпреди разговор.
С извинителен тон Сиена каза:
— Не ми отговаряй, ако съм засегнала нещо лично.
— Не, всичко е наред. Нямам нищо против да разговарям за това. Майка ми бе алкохоличка. — Малоун се опита да го каже със спокоен тон, но не можа да избегне горчивината, промъкнала се в гласа му. — Имаше цяла серия от приятели, на които трябваше да викам „тате“, но никога не го направих.
— Като бяхме в конюшните, спомена нещо за дядо.
— Бащата на майка ми. Когато майка ми не ме мъкнеше със себе си от щат в щат заедно с поредния си приятел, дядо ми се грижеше за мен във фермата си. Там прекарвах повечето време сам. И именно там започнах да рисувам.
— Понякога от лошото излиза и нещо добро — промълви тя така, сякаш искаше сама да се убеди в това.
— Отлично — каза Беласар, задавайки се откъм солариума. — Вие сте започнали.
Сиена замръзна.
— Видяхте ли скиците? — попита го Малоун.
— Много са обещаващи. Всяка от тях би могла да послужи за основа на прекрасен портрет — каза Беласар.
— Вероятно няма да ми послужат. Още доста работа има.
— Понякога обаче първата реакция е най-точната. По-нататък може да изпуснеш нещо.
— Вярно е.
— Радвам се, че поне за едно нещо постигнахме съгласие. Не всяка задача трябва да е трудна и да отнема много време. Съпругата ми е необикновено хубава жена. От вас се иска само да предадете хубостта й върху платното.
— Но тя е хубава по стотици различни начини — възрази Малоун. — Тъй като няма да й правя стотици портрети, трябва да намеря онзи начин, който най-близо отразява нейната природа.
Сиена сведе поглед към ръцете си.
