Обърнала арабския жребец обратно към имението, тя яздеше, потънала в мисли, без да забелязва окъпания в слънце пейзаж наоколо. Даваше си сметка, че след по-малко от час щеше да й се наложи да се справя с това поредно усложнение, което бе измислил Дерек — художника, нает от него да я нарисува. Художник? Тук нещо й убягваше. Дерек никога не правеше нищо под въздействието на моментно желание. Какво ли бе намислил? Търкайки замислено лявата си ръка, която той жестоко бе извил, преди да тръгне миналата седмица, тя си каза, че за съжаление скоро ще научи.
2.
Когато наближи конюшните, тя слезе от коня, свали каската си и разтърси глава, пускайки на воля пищните си коси. Повела жребеца по алеята, обрамчена от високи кипариси, Сиена знаеше, че може да помоли някой от конярите да разходи коня, но за нея бе удоволствие да се грижи за жребеца, така както изпитваше удоволствие и да го язди. Обърна се към животното, потупа го по шията, зашепна му гальовни думи, но когато отново се обърна напред, се стресна, защото видя художника да излиза от конюшните и да се обляга на оградата.
Официалното облекло от снощната вечеря й бе попречило да го прецени точно. Смокингът винаги придава на мъжа по-солиден вид от обичайното. А сега всекидневните му дрехи — маратонки, дънки и синя риза, чиито ръкави бяха навити до лакътя — й помогнаха по-лесно да направи обективна преценка. Бе висок — минимум метър и осемдесет, стегнат и мускулест, явно привикнал към физически упражнения. Загорялото му от слънцето лице бе привлекателно с грубата си мъжка красота. Леко въздлъжка, пясъчнорусата му коса се спускаше назад, извила се над яката на ризата му. Начинът, по който кръстоса ръце на гърдите, излъчваше увереността му в себе си.
— Добро утро — поздрави я той. Усмивката му бе заразителна. — Приятна ли бе ездата?
— Много — излъга го тя. — Но май съм изгубила представа за времето. Трябваше да се видим с вас в солариума в девет. Да не съм закъсняла?
— Не, аз съм подранил. Трябва да ви опозная не само там, където ще работим. И си казах, че няма да е зле да ви видя там, където се чувствате по-свободно.
— Чувствам се свободна навсякъде, господин Малоун.
— Моля ви, наричайте ме Чейс.
— Моят мъж не спомена снощи, но навремето бях модел. Чувствам се свободна, където и да ме помолите да позирам.
— Но аз не искам да позирате.
Сиена го погледна с неразбиране.
— Тогава как ще ме рисувате?
— Заедно ще измислим как.
Изненаданият израз на лицето й бе прекъснат от внезапно смушкване откъм гърба, от което тя едва не падна. Конят.
— Моля да ме извините — каза тя. — Чувства се пренебрегнат.
— Разбира се. Разходете го, докато потта му попие.
— Разбирате от коне? — изненада се тя и веднага след това си спомни. — О, да! Снощи казахте, че като малък сте обичали да яздите.
— Във фермата на дядо. Искате ли да ви донеса оглавник?
— Ъъъ… да. Ще намерите оглавници в…
— В стаята за конска амуниция. Първата врата вдясно. Видях ги преди малко, като оглеждах конюшнята.
Когато той се върна с оглавника, Сиена свали юздата и го сложи, след което отведе коня при оградата. Вдигна лявото стреме и разкопча седлото.
— Какво искахте да кажете с това, че заедно ще измислим как да направите портрета?
— Не съм портретист. Моята специалност са пейзажите.
— Така ли? — изправи се изненадано Сиена. — Тогава защо мъжът ми е наел вас?
— Всъщност той нарича това „поръчка“. Много съм чувствителен към думата
— Точно такъв е.
— Но аз наистина знам как се рисува, госпожо Беласар.
— Не се и съмнявам. Моля те, наричай ме Сиена.
— Хапна ли вече?
— Само няколко ябълки, които си разделих с този приятел тук.
— Тогава може би ще закусим заедно?
3.
Наблюдавани от пазача, застанал в другия край на терасата, двамата седнаха на масата от ковано желязо с разпънат над нея чадър, скривайки глави от слънцето, което бе доста топло за февруари.
— Чейс? — Тя отпи от кафето си. — Необичайно име.
— Всъщност това е прякор. Името ми е Чарлс, но в едно от училищата, където ходех…
— В едно от училищата?
— В много училища съм ходил. Дълга история. Учителят ни сложи списък с имената на таблото за обяви, за да ни помогне по-лесно да се опознаем един друг. И за да не губи време, беше използвал съкращения. Така Ричард се превърна в Рич. Даниъл — в Дан. Чарлс — в Час. Беше сложил точка отзад, но я бе завъртял така, че приличаше на е2. Това изобщо не ме притесни, даже го сметнах за доста нахакано и така си остана.
— Значи в името ти не се съдържа никакъв намек за предопределението ти да гониш съдбата си или тя да те гони? — попита Сиена, взимайки си кроасана.
— Наистина имаше много моменти в живота ми, в които падаше доста гонитба, особено когато бях военен. Колкото до съдбата ми обаче, мисля, че я намерих, като станах художник. Но не ти ще правиш портрет, а аз. Искам да науча нещо за теб.
— Мислех, че вече сте започнали — прекъсна ги глас.
Сиена се обърна, видя мъжа си до отворената врата на терасата и стомахът й се преобърна. Без да изпитва повече глад, тя остави кроасана.
Обаче Чейс отхапа от своята и спокойно отвърна:
— Вече започнахме.
— Странен похват за рисуване.
— Рисуването е най-лесната работа. Трудна е мисълта, влагана в него. И съм най-ефективен, когато закусвам и изучавам обекта си.
Чейс го каза на шега, но когато вдигна глава към нея с насърчителен поглед, тя с учудване забеляза колко са сини очите му и с какво внимание я наблюдават. Въпреки спокойния начин, по който я гледаше, тя остана с впечатлението, че никога не е била оглеждана толкова основно, дори и когато беше модел.
Тишината внезапно бе раздрана от мощен картечен откос. Трясъкът дойде откъм Манастира. Напрегната, Сиена рязко погледна натам. Възвръщайки спокойствието си, тя отново насочи внимание към мъжа си и забеляза, че нито той, нито Чейс обърнаха внимание на стрелбата.
— Май е 50-и калибър — забеляза Чейс.
— Имате добро ухо.
— Е, доста често са стреляли с такива неща по мен.
— Един от техниците ми работи върху поредна модификация с нов, по-бърз механизъм за подаване на боеприпасите.
— А как ще компенсира нарастващата топлина?
— Точно върху този проблем се мъчи.
Темата на разговора я вбеси. Не, поправи се тя, мислено поклащайки глава. Всъщност я ядоса това, че
