— И то добре. — Малоун вдигна дебелата книга. — Връщам ви това. Страх ме е нещо да не й се случи в стаята ми.
— Само защото е първо издание ли?
— Това е ужасно скъпо четиво за преди сън.
— Всички книги наоколо са редки първи издания. Не бих чел нищо в каквато и да е друга форма. Каква е ползата от колекционирането на разни неща, ако не ги използваш?
— Каква е изобщо ползата от колекционирането?
— Гордостта от притежанието.
Малоун остави книгата на една от масите.
— Вероятно джобният формат подхожда повече на стила ми.
— Успяхте ли да прочетете нещо от нея?
— Това е класическа дискусия за причините за пренаселението и за начините как да се контролира. И преди съм чувал за Малтус. Просто никога не съм чел негови писания.
Беласар отново отпи от червената напитка.
— Какво ще пиете? Казаха ми, че обичате текила.
— Нищо не ви се изплъзва.
— Възпитан съм да смятам неинформираността за грях. Позволете ми да ви препоръчам една марка от частно имение от областта Халиско в Мексико. Сокът от агаве1 е тройно дестилиран и е отлежал двадесет години. Семейството прави ограничени количества, които продава на строго подбрана клиентела. От тази реколта например са произвели само двеста бутилки. Купих ги всичките.
— Интересно ще е да се опита какво губи останалият свят.
Все така оставайки незабележим, сервитьорът наля питието.
— И ми направете още едно от това — каза Беласар.
Сервитьорът кимна.
— Интересно каква водка предпочита познавач като вас към своето „Блъди Мери“? — попита Малоун.
— Водка ли? Боже господи, не! Това не е „Блъди Мери“, а сок от пресни зеленчуци. Аз не вкусвам алкохол. Той уврежда мозъчните и чернодробните клетки.
— И не ви притеснява, че останалите го пием?
— Както би казал Малтус, алкохолът е начин за намаляване на населението.
Не бе ясно дали Беласар не се шегува, но Малоун нямаше време да го попита, защото вратата се отвори и в библиотеката влезе най-красивата жена, която бе виждал в живота си.
8.
Малоун си напомни, че трябва да диша.
Изведнъж му стана ясно защо Беласар бе настоял за аперитива и вечерята да се облекат в официално облекло. Колекционерът е имал нужда от декор и сцена, за да представи поредното си притежание.
Вечерната рокля на жената бе черна, но отразяваше меката светлина от лампите така, че въздухът около нея сякаш трептеше. Дрехата бе без презрамки, които биха нарушили елегантната извивка на бронзовите й рамена. Деколтето бе дълбоко и откриваше гладката стръмнина в горната част на гърдите й. Талията й не оставяше съмнения за твърдината на коремните й мускули. Чувствената линия плавно преминаваше към бедрата и стигаше чак до глезените, подчертавайки дължината и стройността на краката й.
Но най-голям ефект се постигаше, когато човек съсредоточи внимание върху лицето й. На корицата на списанието не можеше да се види цветът на печена сиена на кожата й. Чертите на лицето й имаха съвършени пропорции. Извивката на брадичката бе точно между извивките на веждите й, които пък бяха в точен синхрон с дъгата, образувана от пищната й тъмна коса. Но красотата й се дължеше не само на симетрията. Всичко се съсредоточаваше в очите й — и в запленяващия дух, надничащ през тях.
Запленяващ дори и в притеснението й.
— Другите закъсняват ли?
Гласът й събуди у Малоун представа за натежали от слънцето гроздове и за горещи летни следобеди.
— Други няма да има — каза Беласар.
— Но когато ми каза, че облеклото е официално, си помислих…
— Ще бъдем само тримата. Искам да ти представя Чейс Малоун. Той е художник. Може би си чувала за него.
— Името ми е познато.
Акцентът й бе американски. Гласът й звучеше колебливо.
— Няма причина да сте чували за работите ми — каза Малоун. — Светът на изкуството е твърде зает със себе си.
— Но ще видиш работата му — отбеляза Беласар.
Тя го погледна въпросително.
— Той ще те нарисува. Господин Малоун, позволете ми да ви представя жена си — Сиена.
— Нищо не си ми споменавал за това — каза Сиена.
— От известно време обмислях тази идея. И когато случаят пожела пътищата ни с господин Малоун да се пресекат, аз му възложих поръчката, а той бе достатъчно любезен да я приеме.
— Но защо трябва да…
— За да те обезсмърти, скъпа.
През целия следобед Малоун си бе задавал въпроса дали Джеб му е казал истината за опасността, в която според него се намира Сиена. „В края на краищата Джеб може да си го е измислил, за да ме накара да приема“, казваше си той. Но студът, полъхващ сега от думите на Беласар, го убеди. Самата Сиена обаче сякаш нямаше представа колко близо е до смъртта.
— Можеш ли да започнеш още утре сутринта? — попита я Беласар.
— Щом искаш — объркано отвърна Сиена.
— Ако ти желаеш. Не те насилвам.
Но точно на принудена насила приличаше тя, когато се обърна към Малоун:
— В колко часа?
— Девет рано ли е за вас?
— Не, обикновено ставам към шест.
— Сиена е запалена ездачка — обясни Беласар. — Всяка сутрин излиза на езда.
Гордостта на Беласар от ездата на Сиена май е малко пресилена, помисли си Чейс. От думите му отново полъхна студ и не можа да не си помисли за инцидентите с предишните му три жени. Дали не мислеше да убие по същия начин и Сиена — като инсценира падане от кон например?
Малоун кимна:
— Като малък и аз яздех. Значи в девет часа. В солариума на терасата.
— Чудесно.
Докато се навеждаше да целуне Сиена по дясната буза, вниманието на Беласар бе привлечено от нещо в ъгълчето на окото й.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо. — Той се извърна към Малоун. — Още не сте опитали текилата.
9.
В огромната камина на столовата гореше огън. Масата бе достатъчно дълга да събере четиридесет души и изглеждаше още по-голяма сега, когато бяха само тримата. Беласар седна на края й, а Малоун и Сиена се настаниха от двете му страни, озовавайки се един срещу друг. Свещите потрепваха едва забележимо, тихият шум от движенията на прислугата отекваше в ехото на просторната зала.
