— Докато портретът не бъде завършен, всички ваши разходи са мое задължение. Ще разберете, че съм изключително щедър към онези, които ми сътрудничат. Съвсем сериозно говоря. Надявам се, че вече сме оставили несъгласията зад себе си.
— Повярвайте, най-голямото ми желание е да мина през всичко това с колкото е възможно по-малко търкания. — Малоун хвърли поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Бихте ли ми казали накъде пътуваме?
— Южна Франция. Имам вила край Ница.
— Там ли е жена ви?
— Да. Търпеливо ни очаква. — Тъмнокафявите очи на Беласар се присвиха. — Да не би фактът, че съм в оръжейния бизнес, да ви накара да отхвърлите предложението ми?
— Тогава не знаех с какъв бизнес се занимавате.
— Но в „Содби“ проглушихте ушите на целия свят с него. Откъде разбрахте?
Въпросът прозвуча небрежно, но Малоун изобщо не се заблуждаваше, че го изпитват.
— Един приятел ми дойде на гости в Козумел. Работи в голяма охранителна фирма. Разказах му какво е станало и когато споменах името ви, той ми каза, че е чувал за вас. И ме посъветва да не се захващам. Каза, че сте опасен човек.
— Това сигурно е бил господин Уейнрайт.
— Вие сте ме следили?
— Обичам да съм добре информиран по всяко време. И в момента по всичко личи, че той се наслаждава на отпуската си.
— Искате да кажете, че булдозерите още не са съборили къщата ми?
— Те са изтеглени оттам. Както ви обещах, ще ви върна предишния начин на живот. Имате ли нещо против моя бизнес?
— Сигурно си мисля за всички онези деца, убити от противопехотните мини, които сте продали на някой диктатор от третия свят, имал късмет да е на власт този месец.
— По-голямата част от тях и бездруго са щели да умрат от глад…
Беласар млъкна и насочи вниманието си към приближаващия се Потър.
— Търсят ви по телефона.
— Не може ли да почакат?
Мълчанието на Потър бе красноречив отговор.
Беласар отново се обърна към Малоун:
— Нека следващия път разговаряме за вашия бизнес, вместо за моя.
5.
Малко след десет часа сутринта самолетът на Беласар наближи летището на Ница. Средиземноморската синева напомни на Малоун за Карибите. Палмите също навяваха спомени за дома. Обаче прекалено застроената брегова ивица и смоговата мараня нямаха нищо общо с кристалния въздух и самотата на Козумел. Разочарован, той обърна гръб на гледката. Няколкото глътки шабли, които бе пийнал заедно с вечерята, от която хапна съвсем малко, му помогнаха да се отпусне достатъчно, за да заспи, и макар че сънищата му се нижеха на пресекулки, в тях често се промъкваха образи на разкъсани от противопехотни мини деца и лицата на красиви жени, гниещи в ковчег.
Изобщо не стъпи в залата за пристигащи. Служителите от митницата и емиграционните власти дойдоха до самолета и поговориха с Потър долу на пистата. Той явно се разбираше с тях, защото те само надникнаха в самолета, кимнаха на пътниците и след това подпечатаха паспортите, които Потър им подаде. Вероятно бързината, с която ги обслужиха, щеше да бъде възнаградена при по-дискретни обстоятелства. Оставил Потър да се занимава с подробностите, Беласар се бе оттеглил в кабината в задната част на самолета още преди представителите на властта да дойдат. Не бе дал на Потър паспорта си и така нямаше никакво доказателство, че е влязъл в страната. „А също, че и аз съм влязъл“, помисли си Чейс. Когато Потър бе обиколил пътниците, за да събере паспортите им, Малоун му бе дал своя, но вместо да го покаже на властите, мъжът го бе задържал в джоба си. По този начин му показваха колко лесно е да изчезне от лицето на земята.
Накрая всички слязоха от самолета и се разделиха на две групи, като по-голямата част остана да се разправя с багажа и да го товари в чакащия хеликоптер, а Беласар, Потър, тримата телохранители и Малоун се отправиха към втори хеликоптер. Познатото фют-фют-фют от роторите обаче не бе успокояващо. Чувствайки притисналата го към седалката тежест от излитането и наблюдавайки отдалечаващата се отдолу земя, Малоун си представи, че действието се развива преди десет години и той отново изпълнява възложена задача. Мисли като войник. И по-важно — чувствай се като такъв.
Хвърли поглед към предната част на машината, сравнявайки лостовете, педалите и другите уреди за управление с онези, които познаваше. Имаше някои новости в дизайна, особено в едно табло, което пилотът не използваше и чието предназначение не бе ясно на Малоун, но принципът на управление бе същият и той успя да откъсне вниманието си от напрегнатата обстановка и да си представи, че в момента седи на мястото на пилота и уверено направлява хеликоптера.
Беласар каза нещо.
— Какво? — извърна се към него Малоун. — Не ви чух. Тези ротори вдигат голям шум.
Беласар повиши глас:
— Казах, че изкупих съдържанието на най-добрия магазин в Ница за художнически принадлежности. Материалите са във вилата ми и са на ваше разположение.
— Толкова ли сте били сигурен, че ще приема?
— Въпросът е в това, че по този начин нямате причина да не започнете веднага.
— Аз и бездруго няма да мога да започна веднага.
— Какво искате да кажете?
— Не мога да скачам в тъмното. Първо трябва да проуча обекта.
Беласар помълча.
— Разбира се — каза той накрая.
Потър не откъсваше съсредоточения си поглед от Малоун.
— Но не го изучавайте твърде дълго — добави Беласар.
— Не споменахте нищо за краен срок. Казахте ми, че ще мога да го направя по начина, който сметна за най-добър. Ако знаех, че има условия, нямаше да…
— Няма условия. Но двамата с жена ми скоро трябва да пътуваме. Ако приключите с подготвителната работа дотогава, може би ще можете да продължите без нея. От скиците.
— Не работя така. Искате истински портрет. Да се работи по скица е загубена работа. Ако не мога да го направя както трябва, по-добре да не се захващам. Купувате нещо повече, отколкото само автографа ми на платното.
— Отначало не искахте да приемете поръчката, а сега сте решили да не бързате, само и само да я изпълните както трябва. — Беласар се извърна към Потър: — Впечатляващо.
— Много — отвърна Потър, без да сваля немигащия си поглед от Малоун.
— Вижте — посочи Беласар през стъклото.
Малоун проследи ръката му. Пред тях, малко вдясно от курса, сгушен между скалисти и тук-там обрасли хълмове, се издигаше триетажен замък, построен от огромни каменни блокове, проблясващи на утринното слънце. Ако Малоун го нарисуваше, би се получил импресионистичен пейзаж: имаше безброй корнизи и балкончета, стрехи и комини, обрамчени от изрядно поддържани градини, изваяни като скулптури храсти и пробождащи небето с острите си копия кипариси.
Пилотът каза нещо на френски в микрофона, прикрепен към шлема му — вероятно паролата на охраната долу. Докато хеликоптерът бавно се спускаше към земята, Чейс успя да види конюшни, тенискортове, плувен басейн и още една каменна постройка с камбанария, която му заприлича на църква. Отвъд каменните стени се простираше обработваема земя — лозя, пасбища, овощни градини. Различаваха се дребните фигурки на работещите долу и докато машината меко се отпускаше на земята, фигурите наедряха достатъчно, за да се види, че много от тях носят оръжие.
