Беласар разпери ръце.
— Парите се печелят. Аз говоря за вашия отказ да работите с мен. Ако бяхте приели поръчката, животът ви нямаше да бъде такава бъркотия, каквато е в момента.
— Да, но не я приех и той е.
Беласар се взря още по-изпитателно в него, после поклати глава:
— Какво се надявахте да постигнете с този инцидент в „Содби“?
— Да не съм луд да ви посягам, когато наоколо няма никой! Достатъчно народ ни видя в „Содби“, така че ако тялото ми случайно бъде извадено от Ийст Ривър, полицията ще се обърне най-напред към вас.
Беласар се изкиска тихичко:
— Мога да ви уверя, че ако исках да ви направя нещо, тялото ви нямаше да бъде намерено нито в Ийст Ривър, нито на някое друго място. — Помълча малко, за да даде възможност на заплахата да постигне целта си. — Сам сте си виновен. Аз ви направих честна оферта. Вие обаче решихте да ме обидите с отказа си. Но аз съм разумен човек. Давам ви втора възможност. Ще уредя животът ви да се върне в първоначалния си вид. Дори ще вдигна цената на седемстотин хиляди. Но ви предупреждавам: не съм известен с търпението си. Трета възможност няма да има.
Последвалата пауза бе със същата цел — да се схване заплахата по-ясно.
— Но защо сте се спрели на мен? Мога да ви дам имената на поне още дузина художници с по-добра репутация от моята. Хванете някого от тях да ви свърши работата.
Малоун спомена името на най-известния в момента реалист.
— Вече имам портрет от него. Освен това вие се подценявате. Уверен съм, че един ден вашата репутация ще бъде далеч по-голяма от неговата. Аз съм колекционер. Много добре е известно, че вие не приемате поръчки. Значи ако успея да ви накарам да приемете поръчка от мен, след като сте отхвърлили толкова много преди това, аз ще получа нещо уникално.
Малоун не отговори.
— Гордостта е прекрасно нещо — въздъхна Беласар. — Обаче не забравяйте, че и аз имам гордост, както и вие. Това патово положение не може да продължава вечно. Някой от нас трябва да отстъпи. Този някой обаче не бива да съм аз. В моя бизнес е много важно да не давам никакви признаци на слабост, да получавам всичко, което поискам. Ако вие отстъпите, ще получите честно заплащане на честния си труд. Ако аз отстъпя, ще провокирам действията на опасни личности срещу мен. В дадения случай вие ще спечелите най-много и ще загубите най-малко, ако само за известно време забравите гордостта си.
— Честен труд? Да нарисувам просто портрет на жена ви? Че вие можете да хванете когото си искате от художниците портретисти да ви го направи.
— Не съм казвал „просто портрет“.
— Какво?
— Не бих наел художник от световна класа, за да очаквам от него да работи според общоприетите представи какво е портрет — каза Беласар. — Това е абсурдно. Вашият стил е по-скоро представителен, отколкото абстрактен, затова допуснах, че портретът ви ще бъде в този маниер. Но това съвсем не означава, че непременно искам да стане така. Вдъхновението не бива да се ограничава. Всичко, което искам от вас, е да бъдете абсолютно честен към себе си и към обекта.
Малоун се престори, че води дълбока вътрешна борба със себе си. Че не е искал да приеме поръчката, за да запази свободата си, но Беласар току-що му е дал всичката свобода, която един художник би могъл да пожелае. Освен това му бе дал и причина да приеме, без да възбуди подозренията му.
— Честен към себе си и към обекта?
— Това е всичко, което искам.
— И когато свърша, всичко приключва? Ще ми върнете начина на живот такъв, какъвто беше? Ще си замина и никога повече няма да чуя за вас?
— Имате думата ми. Разбира се, ако решите да приемете предложението ми. Надявам се, че спектакълът, който устроихте в „Содби“, ви е дал достатъчно емоционално удовлетворение, за да се държим един към друг като цивилизовани хора.
Малоун не можа да не си помисли, че спектакълът е бил организиран и от двамата. Беласар не би си уредил среща с Дъг в „Содби“, ако не е бил сигурен, че Дъг ще каже на Малоун. Беласар бе очаквал да се появи.
— Съгласен съм — каза Чейс.
4.
Гълфстриймът на Беласар отлетя от летище „Кенеди“ в полунощ. С екстри като баня и кухня, луксозният реактивен самолет разполагаше с двадесет места, петнадесет от които бяха заети. Освен Беласар, Потър, Малоун и двамата телохранители, които художникът вече бе виждал, в салона имаше още осем пътници, чиито задължения Чейс се опитваше да разгадае. Тримата широкоплещести мъжаги вероятно също бяха телохранители. Четирите привлекателни млади жени прекарваха по-голямата част от времето си, тракайки по клавиатурите на лаптоповете. Последната пътничка — изваяна като статуя блондинка със снежнобяла блузка и скандинавски акцент — се оказа стюардесата.
— Желаете ли нещо?
— Портокалов сок.
— Да ви донеса ли и малко шампанско?
— Не, благодаря.
Транквилантът, който Беласар му бе впръскал, го караше да чувства непрекъсната жажда. Алкохолът щеше да я усили още повече. Освен това мисълта му трябваше да бъде ясна.
Докато самолетът се носеше в нощното небе, Малоун надникна през илюминатора, мъчейки се да различи някакви светлини под тях.
— Лично аз не одобрявам това — каза Потър, който бе застанал до него, и Малоун обърна глава към прохода между седалките. Яркото осветление в салона се отразяваше в очилата на Потър. — Наказаха ви за това, че отказахте да сътрудничите. И с това всичко трябваше да свърши. Повече не бе нужно да се занимаваме с вас.
— Аз също не горя от желание да бъда тук. А вие да не би да сте очаквали, че няма да предприема нищо, след като ония булдозери се появиха пред дома ми?
— Това щеше да бъде умна постъпка.
— Най-умната постъпка щеше да бъде да ме оставите на мира.
— Какво казахте първия път, като се видяхме? Че нося неприятности. — Лицето на Потър прие обидено изражение. — Е, двамата с вас имаме нещо общо.
С тези думи той си тръгна и на негово място се появи стюардесата с портокаловия сок.
— Вечерята е по избор — каза тя. — Какво предпочитате? Лондонска скара, пиле по корнуолски или ризото по милански?
Малоун не бе гладен, но знаеше, че трябва да пази силите си.
— Ризото.
— Освен това имаме прекрасен избор от вина.
— Всякакви удоволствия, а?
— Повече, отколкото можете да си представите.
Красивата стюардеса му отправи дълъг и насърчителен поглед, после отиде при следващия пътник.
— Удобно ли се чувствате?
Беласар се бе спрял до него на пътеката.
— Аз да, но Потър явно не.
— Такава му е работата. Стават ли ви дрехите, които моите хора ви купиха?
Малоун кимна едва.
— Един от тях отиде и до „Паркър Меридиън“, събра багажа ви и плати сметката.
Малоун посегна да извади портфейла си.
— Винаги сам плащам сметките си. Колко беше?
Развеселен, Беласар разпери ръце:
