и привлекателно.
Напомняше му на София Лорен, но не само за това, че бе пищна брюнетка като нея, с пълни устни и бляскави черни очи, а и защото цветът на кожата им бе един и същ — топлият кафеникав цвят на добре изпечена глина, цвят, който Малоун много харесваше. Това го накара да се запита дали двете жени нямат обща родина, дали и двете не са италианки.
Колата попадна в поредната дупка.
— Това е жената на Беласар — каза Джеб.
Малоун вдигна изненадано поглед.
— Жената, чийто портрет Беласар иска да нарисуваш — додаде Джеб.
— Имам чувството, че съм я виждал и преди.
— Защото се е появявала на корицата на около сто списания, без да споменаваме хилядите реклами на червило, шампоан, гримове, спирали и какво ли не още. За нея са писали списания като „Нюзуик“, „Тайм“ и „Пийпъл“. Календарът й по бански костюм навремето беше бестселър. Веднъж седмично се е появявала по телевизията в програмата „Тудей“ да съветва жените какво да облекат. Била е толкова известна, че само да споменеш малкото й име — и хората от дизайнерските кръгове веднага разбират за кого говориш. Сиена.
— Цветът на кожата й.
— Аз пък мислех, че е град в Италия — каза Джеб.
— Ти не си художник. Печена сиена е най-приятният цвят на земя, червеникавокафяв, огнен.
— Огнен. Да, точно такова е впечатлението, което прави — каза Джеб. — Била е не модел, а супермодел. Преди пет години се е отказала.
— Защо?
— Кой знае? Била е на двадесет и пет години, а това означава, че почти е минала най-добрата възраст за един модел. Може би е решила да се оттегли, докато е била на върха. А може и да се е влюбила.
— В господина, дето не приема „не“ за отговор?
— Може и точно така да е станало. И Беласар наистина може да не приема „не“ за отговор.
— Обаче сега иска да му направя два нейни портрета. Един на лицето и един в цял ръст. Гола. Имам чувството, че нещо тук ми убягва.
— Чувството не те лъже.
Начинът, по който Джеб го каза, накара Малоун да вдигне поглед от списанието.
— Беласар се е женил три пъти преди това.
Малоун сви вежди в недоумение.
— И трите му жени са били страхотни, и трите са умрели млади.
— Какво?
— Първата изтървала управлението на спортната си кола и паднала от една скала. Втората, си счупила врата на една ски-писта. Третата се удавила, докато се гмуркала с акваланг.
— Звучи ми така, сякаш не е добре за здравето да си жена на Беласар — отбеляза Малоун. — С такова досие коя жена ще се омъжи за него?
— Мислиш, че женитбите му са били широко огласявани? Груба грешка. Беласар е сто пъти по- чувствителен от теб на тема конфиденциалност. За него това е въпрос на оцеляване. Повярвай ми, ужасно трудно бе да се доберем до факти за женитбите му и последвалите ги скромни и дискретни погребения. — Джеб помълча малко, за да придаде тежест на следващите си думи. — Преди смъртта на всяка съпруга Беласар наемал известен художник, за да й нарисува портрет.
По гърба на Малоун пробягаха хладни тръпки.
— Картините висят в една заключена стая в имението на Беласар в Южна Франция. Част от колекцията му. Не може да понася несъвършенство. Когато жените му започнели да наближават тридесетте, когато започвали да губят малко по малко цвета на своята младост, ослепителната си красота и се е появявал и най-малкият недостатък — едва забележима бръчица около очите или някой бял косъм, той не е имал търпение да приключи с тях. Обаче мнителният му характер не му е позволявал просто да се разведе с тях. В края на краищата те са били твърде дълго покрай него. Чували са и са виждали много неща. Могли са да се превърнат в заплаха.
— Не разбирам. След като знае, че ще се отърве от тях, защо си дава труда изобщо да се жени? Защо просто не ги прави свои любовници?
— Защото е колекционер.
— Пак не мога да…
— Според него, докато не се ожени за дадена жена, тя не може да бъде негова собственост.
— Исусе Христе! — Малоун отново сведе поглед към списанието. — И след като умрат, те пак са негова собственост, само че на портрети.
— Нарисувани от майстори, красотата им е обезсмъртена и никога не остарява — добави Джеб.
Малоун не вдигаше поглед от списанието.
— Значи сега се готви да убие и тази жена.
— Нещо такова си мислим и ние. — Джеб млъкна за момент, за да остави Малоун да помисли върху това. — Но ако ти отидеш да я рисуваш, може да измислиш начин как да я отървем. Нещата, които знае, сигурно ще са ни много полезни.
Мракът бързо се спускаше. Фаровете осветяваха околните дървета.
— Не.
— Не?
— Съжалявам, че жената си има проблем, но не я познавам — каза Малоун. — За мен тя е само едно красиво лице от корицата на списание. Няма нищо, което да ме свързва с нея.
— Но не можеш да я оставиш…
— Не искам да си имам работа с вас, момчета.
— Дори и ако желаеш да си оправиш сметките с Беласар?
— Мога да го направя и сам. Не искам никой да ме използва.
— Не мога да повярвам, че мислиш по този начин. Искаш да си стоиш настрана и да я оставиш да умре?
— А на мен ми се струва, че точно това правите вие — възрази Малоун. — Не прехвърляйте отговорността върху мен. Допреди няколко минути изобщо не бях чувал за тази жена. Ако мислиш, че е в опасност, изпрати няколко човека и я отвлечи.
— Не може. Сега не бива. В момента, в който изиграем хода си, Беласар ще затегне сигурността си още повече. И тогава вече никога няма да ни се удаде случай да пратим някого при него.
— Значи щом става дума за това, на вас също не ви пука за тази жена.
Джеб не отговори.
— Тя е само инструмент, който използвате, за да ме вербувате — продължи Малоун. — Да ме пратите там да слухтя за вас е по-важно, отколкото да я спасите.
— Двете неща вървят в комплект.
— Не съм съгласен. И няма да позволя на никого да ме манипулира. Мога да си оправя сметките с него и сам.
— Ако се вслушаш в гласа на разума само за…
— Мамка му, Джеб! Същият като Беласар си. Не приемаш „не“ за отговор.
Джеб за миг замълча и преценяващо го изгледа. После отново отправи поглед напред.
— Значи така искаш?
— Така искам.
— Чудесно — каза безизразно Джеб и смръщи поглед към светлините на Сан Мигел пред тях. Гласът му стана още по-равнодушен: — Пие ми се нещо.
— Не се обиждаш, нали?
— За да приключи едно приятелство, е нужно нещо повече от някакъв си дребен спор.
Малоун обаче не можеше да се отърве от чувството, че именно това е станало.
