13.
Двамата поеха по главната улица на градчето и спряха пред един ресторант на име „Коста Брава“, намиращ се съвсем до морето. Малоун пиеше бирата си, но не усещаше вкуса й. Разговорът нещо не вървеше. Специалитетът на заведението — омар — бе приготвен точно както трябва, всичко бе наред, но Малоун непрекъснато си мислеше колко по-приятно щеше да му бъде, ако бяха в „Коръл Рийф“. Чак сега започна напълно да разбира какво е загубил.
Върнаха се по-рано, отколкото обичайно го правеха. Малоун предложи на Джеб да пийнат нещо преди лягане, но приятелят му се извини, че е уморен от пътуването. Тогава Чейс го остави да си легне, излезе на двора и се загледа в разровените дюни и разхвърляните изкоренени палми. Отпусна се в един хамак, затвори очи и мислите му го отнесоха към Беласар, към жената на име Сиена и към смъртната присъда, за която тя и не подозираше.
Когато видя снимката на корицата на списанието за първи път, стори му се, че красотата й е някак си комерсиална и нищо повече. Но колкото повече я гледаше, толкова по-ясно виждаше едва загатнатата извивка около устните, начина, по който бе наклонила глава и бе насочила погледа си. Очите й. Имаше нещо в тях, нещо, което говореше за по-дълбока, вътрешна красота.
Това лице и тези очи в момента блуждаеха из съзнанието му и не го оставяха да заспи. Мисълта му непрестанно се връщаше на цвета на кожата й — печена сиена, любимия му цвят.
Накрая успя да задреме, но се събужда няколко пъти, продължавайки да мисли за красивата обречена жена, която го бяха помолили да нарисува. В някакво междинно състояние между сън и действителност, той си представяше чувствените й черти — именно си представяше, а не си спомняше, защото не лицето от списанието занимаваше мислите му. Занимаваше го концепцията за това лице, как да изобрази красотата зад него — красота, която щеше да бъде унищожена, ако той не й помогнеше.
И междувременно ще си оправи сметките с Беласар.
На зазоряване той чакаше отвън и застана пред Джеб, който си тръгваше, понесъл куфара навън.
— Ще го направя — каза му само Малоун.
Втора част
1.
„Содби“ се намираше в онази част на луксозния манхатънски Ъпър Ийст Сайд, където Йорк Авеню пресича Седемдесет и втора улица. Февруарското небе — металносиво, надвиснало над покривите на сградите — бе готово като че ли всеки момент да засипе града с вихрушки сняг. Без да обръща внимание на студения вятър, Малоун стоеше на улицата, мушнал дълбоко ръце в джобовете на коженото си яке, и наблюдаваше главния вход на търговската къща, дълга цяла пресечка. Пред него непрекъснато се нижеше върволица от таксита и лимузини, които спираха за момент, за да слязат добре облечените пътници, които бързо се насочваха към сградата.
Бе малко след десет часа сутринта. Вчера следобед Малоун пристигна на летище „Кенеди“, успя да телефонира в „Содби“, преди да са затворили, и ги попита какъв ще бъде днешният търг и в колко часа започва. Бе му отговорено, че е за експресионисти, а началото е в 10,15. Малоун прекара неспокойна нощ в „Паркър Меридиън“.
Дъг Фенърман му бе казал, че ще се види с Потър и Беласар тази сутрин. Надяваше се да не са променили плановете си, защото неговият собствен план зависеше от това. Тъй като се бе съгласил да помогне на Джеб, двамата се бяха помъчили да измислят някакъв начин да приеме поръчката на Беласар така, че да не събуди подозрението му. В края на краищата той твърде категорично бе отказал да направи портретите. Сега, след като по този начин бе вкарал Беласар в значителни разходи, за да го накаже и да му съсипе живота, дали търговецът на оръжие щеше да се хване, ако Малоун изведнъж вдигнеше примирено ръце, признаеше грешката си и приемеше да направи портретите? Дали нямаше да се усъмни в реакцията му? Нямаше ли да е по-убедително, ако Малоун отвърнеше с някоя по-яростна сцена?
„Да направя това, което се канех да направя, преди Джеб да се появи — реши накрая Малоун и Джеб се съгласи. — Променя се само това, че ще си оправя сметките по малко по-различен начин, а не както си представях.“ Лицето му гореше от гняв и от студ. Отново погледна часовника си — 10,08, пак вдигна поглед към входа на „Содби“ и видя двама яки мъжаги да слизат от поредната лимузина. Късите им прически и стегнатите движения показваха, че са били в армията. А по-широко скроените им костюми осигуряваха идеално прикритие за оръжието, както и свобода на действията им, ако трябваше да се реагира моментално. След като огледаха внимателно улицата, те кимнаха към лимузината в знак, че е чисто и може да се излиза.
Малоун усети как по нервите му сякаш пробяга ток, когато от лимузината се измъкна Потър. Ниският набит мъж бе облечен с траурночерно пардесю, подсилващо бледността на лицето му. Оредяващата му коса леко потрепваше на вятъра, когато спря и се извърна да изчака слизането на следващия пътник. Малоун затаи дъх.
От едно досие, което му бе показал Джеб, знаеше, че вторият мъж е на шестдесет и една години, обаче за негова изненада, той като че ли нямаше и петдесет. Бе висок човек и с явно много силно присъствие. Имаше гъста и къдрава тъмна коса и широки, приятни черти, които Малоун свърза с произход от някоя средиземноморска страна. Физически изглеждаше изключително здрав. Над прекрасно скроения си тъмнокафяв блейзер и светлокафяви панталони бе наметнал бял копринен шал. Нямаше връхна дреха и явно не обръщаше внимание на времето. Всяка една от чертите му произвеждаше силно впечатление, подсилващо се от идеалното взаимодействие между всички тях, от което се получаваше властно физическо присъствие, правещо околните хорица да изглеждат дребни и незначителни.
Дерек Беласар. Потър бе казал, че Беласар не позволява да го снимат, но Джеб бе показал на Малоун няколко снимки, направени скришом и отдалеч. Той беше — нямаше как да го сбърка.
От въртящите се врати на „Содби“ моментално изхвръкна още някакъв човек и ухилен до ушите, протегна ръка да го поздрави с добре дошъл. Това бе представителят на Малоун — Дъг Фенърман, с рижата си коса и вечно зачервеното си лице. Беласар небрежно кимна в отговор. Цялата банда е тук, каза си Малоун и пресече бързо улицата, но не можа да стигне, преди всички да изчезнат във входа на „Содби“.
Стигна до рецепцията петнадесетина секунди след тях. Пробивайки си път през тълпата, успя да мерне как Дъг подава на Беласар каталог за търга, запазвайки за себе си друг, заедно с малък стик с цифри, който се използваше при наддаването. Явно Дъг днес щеше да бъде съветник на Беласар и да наддава вместо него. Може би търговецът на оръжие смяташе, че за него е твърде унизително да си вдига ръката със стика. Цялата група, заедно с телохранителите, се заизкачва по мраморното стълбище с месингови парапети, след което сви вляво към просторната зала за търгове.
Качил се след тях горе, Малоун се приближи към бюрото, където един служител от „Содби“ регистрираше всички, имащи намерение да наддават за картините. Тъй като търгът щеше да започне всеки момент, повечето желаещи да наддават вече се бяха регистрирали, затова Малоун изгуби не повече от минута да си покаже шофьорската книжка, да си даде името и адреса и да се подпише.
— Чейс Малоун? — изненада се служителят. — Не сте ли същият…
Малоун обаче вече влизаше в яркоосветената и постлана с дебел зелен мокет зала за търгове.
2.
Залата бе изпълнена с тихия шум от разговорите на неколкостотин души. Оглеждайки тълпата, Малоун откри Беласар, Потър и Дъг, седнали някъде към средата на централната редица. Двамата телохранители се бяха изправили от двете страни на редицата и зорко оглеждаха всекиго и всичко. Говорът постепенно замря и вече се чуваше само гласът на водещия търга. Малоун се облегна на една от каменните колони и зачака.
Първата картина — нелош Кандински — бе продадена за 600 000 долара. Гледайки как цената се появява на електронното табло в няколко различни валути, Малоун не можа да не си помисли, че само
