— Как мислите, може ли да се живее тук? — Тонът на Беласар прозвуча иронично.
— Прекрасно е — призна Малоун, — ако човек не обръща внимание на охраната.
— Това място е принадлежало на баща ми, на дядо ми, на прадядо ми и така чак до Наполеоновите войни.
Благодарение на търговията с оръжие, помисли си Малоун.
Ревът на двигателите постепенно стихна, преминавайки в поносимо свистене.
— Тези хора ще ви отведат в стаята ви — каза Беласар. — Чакам ви в седем часа за аперитив в библиотеката. Сигурен съм, че с нетърпение очаквате да се запознаете с жена ми.
— Да — отвърна Малоун. — Имайки предвид седемстотинте хиляди долара, наистина съм любопитен да видя как изглежда обектът ми.
6.
В средата на просторната спалня с дъбова ламперия имаше легло с балдахин. След душа Малоун намери оставения за него на леглото мек бял халат. Освен това видя, че чантата му е разопакована и е оставена на пода до гардероба. Отваряйки вратите му, той откри, че чорапите и бельото му са прилежно подредени в едно чекмедже, а ризите и панталоните — в друго. Бе си измил зъбите и се бе избръснал от опаковани в целофан четка за зъби и самобръсначка, които бе намерил в шкафчето над мраморната мивка. Сега обаче отнесе личните си тоалетни принадлежности до банята и ги разпредели в същото шкафче, изхвърляйки марковия шампоан и сапуна за бръснене, които му бе оставил Беласар. Малката проява на бунт го накара да се почувства по-добре. Обу един от панталоните и облече убитозелена риза. Търсейки тъмните обувки, които бе сложил в чантата, той ги откри в шкафчето в антрето заедно с маратонките, с които бе днес, и спря учуден поглед на непознатите дрехи — спортни сака, панталони и смокинг, окачени до коженото му яке. И без да пробва някоя от дрехите, знаеше, че ще му станат без грешка. „Дааа — каза си Малоун мрачно, — твърде малко са нещата, които Беласар не знае за мен. И сред тях може би е най-важното — Беласар не знае нищо за уговорката ми с Джеб.“ Това бе абсолютно сигурно, защото ако той знаеше, Малоун досега вече щеше да е мъртъв.
От времето, когато бе военен пилот, Чейс бе разбрал, че независимо колко изморен се чувства след полет, би било грешка да легне да спи. Дрямката само щеше да обърка и бездруго разстроения му биологичен часовник. Номерът бе да изкара на всяка цена деня и да си легне, когато обикновено всички останали си лягат. А на следващата сутрин отново щеше да е на крак.
Отваряйки вратата на спалнята, едва не се сблъска с мъжа, застанал отпред в коридора, който бе въоръжен с 9-милиметрова „Берета“, а в ръката си държеше малко уоки-токи. На перфектен английски с лек френски акцент мъжът каза:
— Господин Беласар ме помоли да бъда на ваше разположение, в случай че искате да разгледате околността.
— Господин Беласар е наистина много внимателен с гостите си.
Вървейки по коридора, Малоун слушаше обясненията на придружителя си за тази или онази картина, за някоя маса или ваза — всички от периода на френското Регентство. Всеки коридор е с определена тематика, разбра той, и всяка вещ в огромната къща е музейна рядкост.
Двамата се спуснаха по вито стълбище и се озоваха в някакво фоайе, над чийто център висеше най- филигранно изработеният кристален полилей, който Малоун бе виждал в живота си.
— На петстотин години е — обясни гидът му. — Донесен е от едно венецианско палацо. Мраморът по пода е от същото палацо.
Малоун кимна. Мдаа, Беласар определено бе колекционер.
Навън слънцето грееше приятно, но Чейс не му обърна внимание, оглеждайки съсредоточено околната обстановка, докато крачеше заедно с придружителя си през градини с чудесно оформени лехи и фонтанчета към плувния басейн.
Внезапно проехтя стрелба и той рязко се извърна.
— От полигона — обясни мъжът, като посочи с глава към място някъде зад овощната градина от едната им страна.
Ако се заслушаше в стрелбата на няколкото автомата, човек би си помислил, че там се води сражение. Придружителят му избягваше да го води в тази посока, както избягваше и да гледа към голямата каменна постройка, чиято камбанария бе напомнила на Малоун за църква и която бе в същата посока.
— Викаме й Манастира — продължи въоръженият мъж до него. — Преди Френската революция тук са живели монаси, но след като собствеността на църквата била конфискувана, един от прадедите на господин Беласар придобил земята. Но не и преди тълпата да разруши всички религиозни символи. Там все още има помещение, което може да познаете, че е било параклис, ако, разбира се, ви бъде позволено да го видите. Но това няма да стане.
Малоун сви рамене, правейки се, че го интересува само онова, което му показва водачът, и нищо от останалото, което избягва да му покаже. Засега интересът му бе насочен най-вече към високите каменни стени, обхващащи комплекса и оборудвани с телевизионни камери. Входовете отпред и отзад бяха преградени от бариери и се охраняваха от охрана, въоръжена с автомати. Излизането оттук не би било никак лесно.
Когато зад овощната градина нещо избухна и експлозията разтърси околността, никой от пазачите дори не трепна. Придружителят на Малоун даже не се обърна натам.
— Ще ви покажа къде са материалите ви. Господин Беласар ви предлага да работите в солариума на терасата. Там светлината е най-добра.
7.
Когато Малоун се върна в стаята си, на тоалетката до спалнята го чакаше дебела книга. Хартията й бе станала кафеникава от годините. Той внимателно я пое и предпазливо заразгръща крехките твърди страници. Текстът бе на английски, авторът се казваше Томас Малтус, а заглавието бе „Есе върху принципите на популацията“. На корицата бе оставена написана на ръка бележка:
Помислих си, че ще се зарадвате на малко четиво за почивка.
За почивка? С такова заглавие, помисли Малоун. На една от вътрешните страници той прочете, че книгата е била публикувана и отпечатана в Лондон през 1798 година. Безценно първо издание. Бележката обаче имаше продължение:
Аперитивът и вечерята — в официално облекло.
За да се наблегне на важността на посланието, смокингът, който Малоун бе намерил в гардероба, сега бе проснат на леглото заедно със снежнобяла риза, черни перлени копчета за ръкавелите, черен копринен пояс и черна папийонка.
Последния път, когато Малоун бе облякъл смокинг, бе на сватбата на агента му преди осем години. Усещането не бе от приятните — чувстваше се като стегнат в ризница. Но да пукне, ако даде на Беласар да усети неудобството му. Когато два часа по-късно влезе в библиотеката, изглеждаше така, сякаш цял живот смокингът не бе слизал от гърба му.
В огромната стая на две нива и по четирите стени имаше лавици от пода до тавана, с изключение на вратите и прозорците. Всички бяха натъпкани с книги. Специални стълби на колелца осигуряваха достъп до най-високите места. На по-горното ниво бе същото. Меката светлина от глобусите от опушено стъкло хвърляше отблясъци по кожените кресла и идеално полираните плотове на масите за четене.
Застанал до най-голямата маса в средата на библиотеката, Беласар, чувстващ се удобно в смокинг, който подчертаваше тъмната му коса и италианските черти на лицето, тъкмо вдигаше чаша с някаква червена течност към устните си. Зад него се виждаше почтително приведената фигура на прислужник.
— Починахте ли си? — попита го Беласар.
