— …поздравите му.
— Абе ти да не си станал ясновидец?
— А също и тези на Беласар.
— Смайваш ме. Познаваш ли тия хора добре?
— Не, но повярвай ми, имам намерение да ги опозная.
— Значи всичко е наред. Двамата с теб се познаваме от толкова време. Ти си първият човек, на когото щях да се обадя и без да ме кара Потър. Искам да ти кажа каква чест бе за мен да те представлявам.
Малоун усети как гърлото му се свива.
— Ако не беше ти да ме представляваш с такова усърдие, никога нямаше да пробия.
— Хей, от нас двамата ти си талантът. Аз просто изпълнявах ролята на посредник. Но след като вече няма да правим бизнес заедно, това не означава, че няма да си останем приятели.
— Разбира се — едва успя да изрече Малоун.
— Да бе! — отвърна с тъга Дъг и след това с пресилен ентусиазъм продължи: — Е, поне няма да работиш с непознати. Щом се познавате с Потър и Беласар, ще поработите малко заедно, а след това може да станете и приятели.
— Не мисля.
— Кой знае, кой знае…
— Аз знам — стисна челюсти Малоун.
— Е, така или иначе, скоро няма да започнеш бизнес с тях — каза Дъг.
— Не те разбирам.
— Беласар планира цялостен ремонт на галерията. Всичките ти картини са опаковани и дадени на склад, докато завърши ремонтът.
— Какво?
— Временно няма да те има на пазара. Това може да се окаже добър ход. Според мен, след като галерията заработи отново, цените на работите ти ще се вдигнат, защото известно време ги е нямало.
Малоун стисна слушалката така, че кокалчетата му побеляха.
— А според мен Беласар ще направи така, че тези картини да ги няма много дълго време.
— Ама за какво става въпрос?
— Става въпрос за това, че ще накарам Беласар и Потър да съжаляват за мига, в който са чули името ми.
— Чакай малко, Чейс. Явно не съм се изразил ясно. Няма никаква причина да се чувстваш заплашен. Ако има нещо, което те притеснява, просто ми кажи. В сряда сутринта ще се видя с тях на един търг на „Содби“ и мога да им го предам.
В „Содби“? Малоун бързо запресмята — сряда сутринта, значи има още тридесет и шест часа. Отново стисна слушалката така, че ръката го заболя.
9.
— Чейс?
Продраният вик накара Малоун рязко да вдигне глава от куфара, в който с трескава бързина тъпчеше дрехи.
— Тук ли си, Чейс?
Надничайки през прозореца на спалнята, Малоун видя висок и широкоплещест мъж с късо подстригана руса коса и опалено от слънцето лице с едри кости, спрял се сред разринатия плаж.
— Джеб! — викна той.
Едрият мъжага се закиска.
— Джеб! Божичко, защо не ми се обади, че идваш?
— Чувам те, но не те виждам, приятелю. Къде си?
— Веднага излизам!
Когато Малоун изхвръкна на задната веранда, Джеб Уейнрайт се ухили широко. Беше на тридесет и седем години — колкото и Малоун. Беше обут в сандали, торбести бермуди и пъстроцветна риза с къси ръкави, чиито горни копчета бяха разкопчани и разкриваха широките му гърди, покрити с къдрави руси косми. На левия му крак се виждаше белегът от куршума, който бе получил през онази нощ при нахлуването в Панама. Тялото му си беше все същото — широки рамене и здрави, развити мускули.
— Почуках, обаче никой не ми отговори — каза Уейнрайт и усмивката му се разшири още повече. Лицето му бе обветрено като скалите наоколо. — Започнах да се притеснявам, че вече не живееш тук, особено след като видях всичко това. — Той обгърна с махване на ръката разровения наоколо пясък и изкоренените палми. — Какво, по дяволите, става? Оттук сякаш е минал ураган.
— Абе според една строителна фирма, това е върхът на благоустройството.
— И това не са единствените промени. Минах покрай оня страхотен ресторант, дето бяхме, като идвах миналия път. Мислех си, че ще вечеряме там, но е затворен.
— Благодарение на същата тази фирма. Не искам да си развалям настроението, като говоря за това. — Малоун изведнъж се притесни, като се сети. — Но ще трябва да те оставя сам. Хвана ме в много лош момент. Утре трябва да летя за Ню Йорк.
— Какво? Но аз току-що пристигнах! Не може ли да го отложиш с няколко дни?
Малоун поклати глава. Гневът ускори пулса му.
— Трябва да си уредя сметките с тоя тип, дето е виновен за всичко това. Ще разбереш за какво става въпрос, като отново се развъртят булдозерите. Може даже да се наложи да спиш на плажа, ако им заповядат да бутнат къщата.
— Толкова ли е зле?
— Даже по-зле.
— Хайде да ми разкажеш. — Джеб махна към плажа. Дай да се поразходим малко.
10.
Наближавайки гърмящия прибой, Джеб огледа морето, търсейки с очи дали не се виждат лодки. След като булдозерите бяха изкоренили палмите наоколо, човек вече трудно би могъл да се скрие някъде и да изпрати дистанционен микрофон около тях с изстрел от пушка. Все пак трябваше да бъде предпазлив.
— Всичко започна от един тип на име Потър — каза Малоун.
— Да, познавам го.
Малоун изненадано се извърна към него.
— Познавам също и Беласар — продължи Джеб. — Помолих те да се поразходим, защото къщата ти сигурно се подслушва, но този прибой е достатъчно силен, така че ако някой насочи микрофон към нас, едва ли ще чуе нещо.
— Къщата ми се подслушва? — Малоун гледаше така, сякаш Джеб бе казал някаква огромна тъпотия. — Защо…
— Защото Беласар е педант. Той те е проверил още преди Потър да дойде при теб. И сигурно ще продължи наблюдението над теб, за да види как ще реагираш на действията му.
— Ти пък откъде… — Чертите на Малоун се втвърдиха. — Значи… Не си дошъл тук просто да почиваш, а?
— Точно така.
— Тогава може би няма да е зле, стари приятелю, да ми кажеш някои неща. Като започнеш например от това какво, по дяволите, търсиш тук.
— Откакто се видяхме с теб за последен път, аз си смених работата.
Втренчил поглед в него, Малоун чакаше.
— Вече не съм в онази фирма за охрана. Работя за друга, с малко по-различни функции.
Малоун схвана моментално намека.
— Да не би дава става дума за…
— Управлението.
