— Стори ми се, сякаш ще заспиш. Ако искаш да си починеш малко, може да започнем по-късно.
— Не — побърза да каже тя. — Добре съм. Карай нататък.
Чейс успяваше да задържи втренчения си поглед върху нея, като в същото време топваше четката в някое от бурканчетата, изстискваше я малко с пръсти и полагаше боята върху твърдата повърхност. Понякога ръката му тръгваше машинално към дървото, като че ли знаеше как изглежда образът, който иска да създаде, без да поглежда към нея.
Запленена, изпитваща нужда да говори, но незнаеща за какво, тя каза първото нещо, което й дойде наум:
— Чувствам как ме рисуваш.
— Ако от това ти е неудобно…
— Не. Нямам нищо против. Колко време ще рисуваш портрета?
— Колкото трябва. Това е едно от предимствата на температа. Седмици наред можеш да полагаш пласт върху пласт, докато накрая жълтъкът стане толкова инертен, че откаже да поеме друго ниво. Но не се притеснявай. Няма да трае чак толкова дълго.
Сиена бе изненадана от мисълта, че няма нищо против да продължи дълго.
Прозорците бяха разтърсени от приглушена експлозия.
— Какво толкова правят там? — попита Чейс.
— Нямам представа. Никога не съм ходила там.
Той се престори на изненадан.
— Когато двамата с Дерек сключихме брак, той ми каза, че там ми е забранено да ходя. Нямах представа, че говори сериозно, докато един ден любопитството не ме накара да се опитам да поогледам. Един от пазачите ме спря още на половината път. Същия ден на вечеря разговорът не беше никак приятен. След това повече никога не се опитах.
— Не знаеше ли от какво си вади хляба, когато се омъжи за него?
Сиена разтърка чело.
— Извинявай. Не биваше да ти задавам въпрос, който не ми влиза в работата.
— Не, не, всичко е наред. — Тя въздъхна. — Трябваше да задавам повече въпроси едно време. Имах смътна представа с какво се занимава, но някак си не направих връзка. Какво казваха хората? Че дяволът се криел в дребните подробности. Когато започнах да разбирам спецификата на работата му, прииска ми се да не съм била толкова наивна.
Чейс изведнъж се озова до стола й и се надвеси загрижено над нея.
— Добре ли си?
По рамото й пробягаха тръпки от докосването му.
— Нищо ми няма. Малко ме боли глава.
— Да спрем тогава и да продължим следобед?
— Не, тъкмо сме подхванали някакъв ритъм.
12.
— Прекрасен е. — Малоун никога не бе виждал Беласар да се усмихва толкова лъчезарно. Усмивката подчертаваше тена на широкото му красиво лице. — По-добър, отколкото смеех да се надявам. По- внушителен, отколкото си представях, че може да бъде един портрет. Нали, Алекс?
— Да — отвърна Потър без ентусиазъм.
Бяха минали осем дни. Намираха се в библиотеката, където Беласар бе настоял да се проведе специално откриване с шампанско за всички, с изключение, разбира се, на него самия.
— Има нещо тъмно и неспокойно в него. И в същото време кипи от живот — продължи Беласар. — Борба на противоположностите. Парадоксът на красотата.
— Точно в това е идеята — обади се Малоун.
— Тогава го разбирам. — Беласар явно бе доволен. — Проумявате ли, каквото и мнение да имате за мен, аз имам усещане за изкуството. Признавам, имаше някои моменти, когато вашето отношение ме караше да си задавам въпроса дали съм избрал подходящия художник.
Потър кимна, насочил очилатата си физиономия не към портрета, а към Малоун.
— А какво мислиш ти, скъпа? — Беласар се извърна към Сиена, застанала отзад като изгонена. — Как се чувства човек, чиято красота е обезсмъртена? Тържеството на красотата! Колко тъжно, че не трае вечно. Но тук, на тази картина, тя ще бъде вечна. — Беласар погледна към Малоун за потвърждение. — Казахте, че сте подбрали материали, които ще издържат необичайно дълго време.
— Масло върху платно проявява тенденция към напукване след неколкостотин години — каза Малоун. — Обаче темпера на дърво… с шестте пласта основа и лака, който положих най-отгоре…
— Да? — подкани го нетърпеливо Беласар.
— Не виждам причина да не изглежда по същия начин и след хиляда години.
— Хиляда години. Представяте ли си! — Беласар бе като омагьосан. — Преходността на красотата се превръща в непреходност. Дантевата Беатриче.
Въпреки че Малоун разбра за кого става въпрос, Беласар реши, че е необходимо да поясни:
— Когато Данте бил на девет години, видял едно момиченце, което било няколко месеца по-малко от него. Красотата му го запленила до такава степен, че от този момент нататък той я издигнал в култ и я боготворил чак до смъртта й шестнадесет години по-късно. Името й било Беатриче и тя вдъхновила Данте да се замисли върху идеалната красота и в резултат на това се появила „Божествена комедия“. Красотата на Сиена ви е вдъхновила по подобен начин. И, разбира се, вдъхновението ще ви сполети с още по-голяма сила, когато започнете работа и по втория портрет.
— Втори портрет ли? — Сиена ги изгледа озадачено. — Но щом като този стана толкова добър, защо…
— Защото вторият портрет ще изобрази красотата на тялото ти, както този изобразява красотата на лицето ти.
— На тялото ми?
— На голото ти тяло.
— На голото ми тяло? — Сиена рязко се обърна към Малоун. — Знаеше ли за това?
Смутен, Чейс неохотно промърмори:
— Да.
Последва същото рязко обръщане — този път към Беласар:
— Няма да стане.
— Разбира се, че ще стане. Ще говорим за това по-късно. — Беласар я стисна за ръката така, че тъмната й кожа побеля, и я поведе навън. На вратата се спря и се обърна към Малоун: — Ако се интересувате от Данте и Беатриче, Росети е превел автобиографията на Данте. — Той посочи със собственически жест към срещуположната стена. — Ще намерите едно издание на „Данте и неговият кръг“ от 1861 година, макар че лично аз предпочитам да го чета в оригинал, на италиански.
След това Беласар и Сиена си отидоха, оставяйки Малоун с Потър и сервитьора, който наливаше шампанското.
Потър премести втренчения си поглед от Малоун и насочи вниманието си към портрета. Едва забележимото му кимване можеше да мине и за одобрение, но иронията в гласа му не можеше да се сбърка:
— Такава работа може да допринесе за голям успех. Колко жалко, че никой няма да я види.
Той махна на сервитьора, който остави бутилката „Дом Периньон“ и покри картината с мек плат.
— Идвате ли? — обърна се Потър към Малоун. — Трябва да се подготвим за вечеря.
— Мисля да остана още малко и да намеря тази книга.
С поглед, от който ставаше ясно, че каквото и да направи Малоун, никога няма да получи одобрението му, Потър излезе от библиотеката.
Чейс се извърна към лавиците, преструвайки се, че търси книгата. Зад себе си чу как прислужникът сваля портрета от триножника и го изнася от библиотеката.
Той изчака още десетина секунди, после също излезе. Стигна до вестибюла тъкмо навреме, за да види
