трудната работа, с която съм се захващал, и ми се прииска никога да не бях я приемал.
Гневният й поглед не се отмести.
— Но дните минаваха и ние постепенно се опознахме — продължи Малоун. — Нещо повече. На нас сякаш ни харесваше да си говорим. Всеки ден очаквах с нетърпение да дойде сутринта, да се видя с теб на закуска и да продължим работата. И тя стана много важна за мен. Тогава разбрах, че през живота си не съм правил по-добра работа. Просто защото никога не съм имал по-добър обект.
Тя продължаваше да го гледа гневно.
— И с всеки изминал ден, колкото повече наближаваше да довърша портрета — не спираше Малоун, — толкова повече растеше напрежението у мен, защото знаех, че скоро ще се наложи да започна втория портрет. Обаче не исках да довърша първия. Да си говоря с теб, да се поставям на твое място, предавайки ти моето въображение… всичко това бе станало толкова важно за мен, че не ми се искаше да свършва. Знаех, разбира се, че някой ден все трябва да го завърша. Не можех да отлагам безкрай. Но не можех и да настроя съзнанието си към мисълта какво би било да те рисувам и при по-различни обстоятелства, като се има предвид колко е напрегната ситуацията и как трябва отново да те гледам така втренчено, да опознавам тялото ти така, както вече съм опознал лицето ти. Мога да нарисувам всичко, стига само да настроя съзнанието си към него. Но ако то трябва да бъде най-доброто нещо, правено от мен, не мога да бъда обективен. Това, което ще чуеш сега, е може би най-странното нещо, казвано ти от мъж досега. Предвид отношенията, установени вече помежду ни, последното нещо, което исках на този свят, бе да те видя гола. Изпитвах удоволствие просто като изучавах лицето ти и нямах никаква представа как ще се оправям с този проблем, когато му дойде времето.
Последните думи на Малоун отекнаха като че ли в празно пространство. Тишината се сгъсти, натежа и накрая бе нарушена от стъпките му по плочите: той се запъти към ъгъла, където бяха дънките й, вдигна ги и й ги подаде. Ризата, закопчана вече, бе достатъчно дълга, за да скрие голотата й. Въпреки това, той искаше тя да се отпусне съвсем.
От лявото й око се плъзна сълза.
— Защо Дерек иска такъв портрет? Нищо не мога да разбера!
— Единствената причина, която мога да посоча, е тази, която той ти изтъкна — излъга Малоун. — Той иска да запази красотата ти, да я направи вечна.
— Включително и тялото ми?
— Включително и тялото ти.
— Още малко и ще вземе да ме застреля и да ме препарира — каза тя с горчивина в гласа.
Казаното от нея бе толкова близо до истината, че Малоун положи всички усилия да не реагира.
— Като съм толкова хубава, защо не иска да ме гледа? — Гласът на Сиена трепна. — Според него всичко, което правя, е погрешно. Държи се с мен така, сякаш правя грешка след грешка. Презира ме. За какво му е портрет на жена, която го дразни толкова?
Сълзите вече обилно течаха по бузите й, зачервявайки очите й, излагайки на показ огъня под загорялата й кожа. Преди Малоун да успее да реагира, тя вече бе облегнала глава на гърдите му, вкопчвайки се в него с отчаянието на давещ се човек. Раменете й се повдигаха, тресейки се от плач. Косата й ухаеше на кайсии, кожата й го изгаряше. Сълзите й капеха по ризата му, просмукваха се през рехавия плат и го пареха като нажежено желязо. В същото време гърдите й се притискаха към неговите, карайки го да усеща болезнено остро липсата на необутите още дънки. Краката й бяха голи, бедрата й под ризата…
— На такава техника ли ви учат в художественото училище? — попита Беласар от вратата.
3.
Със стреснато ахване Сиена рязко се дръпна от Малоун и се извърна към мъжа си.
— Нещо като художествено насърчение? — попита иронично Беласар. — Само че не е ясно художникът ли насърчава модела или моделът — художника.
— Не е това, което си мислиш — каза Сиена.
— А ти откъде знаеш какво си мисля? В края на краищата от теб се искаше да си свалиш дрехите. А ако се страхуваш да не съм си помислил, че между вас има нещо, не се притеснявай. Никога не съм се съмнявал, че ще ми останеш вярна. Нямаш смелост за противното.
Сиена се сви като ударена.
— Освен това още не съм чувал за такъв похват, при който жената, с цел да се направи на сексуално привлекателна, олива партньора си със сълзи и сополи. — Беласар се приближи и прокара опакото на дланта си по мокрото лице на Сиена. — Виж се на какво приличаш, скъпа. Така изглеждаше първия ден, когато те видях в Милано. Тогава не беше никак фотогенична, също като сега. Вид, в който едва ли ще ми се иска да те видя нарисувана.
Раменете на Сиена продължаваха да се разтърсват от дълбоките и приглушени хлипове.
— Носът ти е протекъл. Устата ти… Как, за бога, искаш този човек да си върши работата?
Малоун забеляза, че Беласар не се обърна нито веднъж към него.
— Иди си в стаята и се измий — продължи Беласар. — А следобед да си се оправила и да си готова за позиране.
Устните на Сиена трепереха.
— По дяволите, какво чакаш още? — викна Беласар. — Действай! Поне веднъж в живота си направи нещо както трябва.
Със замъглени от сълзите очи тя погледна към мъжа си, после извърна разкривеното си от мъка лице към Малоун. След това рязко се завъртя и изтича навън.
Събрал цялата си воля, Малоун едва се удържа да не се намеси и да спре унижението, на което я подлагаше Беласар. Яростта, която го бе накарала да приеме поръчката му, закипя в него с двойно по- голяма сила. Желанието да се разплати с търговеца на оръжие бе нараснало повече от всякога. Но не тук и не в този момент, непрекъснато си повтаряше той. Да скочи върху него сега, да му счупи ръцете и краката, както и много други кости, преди телохранителите на свой ред да скочат върху него, не бе наказанието, което Беласар заслужаваше. С това нямаше да помогне на Сиена. Нито пък по този начин щеше да успее да я изведе от имението.
Сиена изчезна по алеята навън и тишината вътре се сгъсти. Солариумът сякаш изведнъж се стесни.
— Искам да чуя професионалното ви мнение за една работа — каза Беласар.
— Ще се постарая да ви отговоря на всеки въпрос, свързан с рисуването.
— Не става въпрос за рисуване.
4.
Тракането на картечните откоси започна да се чува по-ясно. Докато се приближаваха към стрелбището, Малоун забеляза, че обрамчената от изрядно подстригани храсти алея, избрана от Беласар, заобикаля Манастира. Освен това забеляза, че охраната е по-многочислена и си спомни думите на Сиена, че й е забранено да ходи из тази част от имението.
„Тогава защо Беласар ме води тук? — запита се Малоун. — Дали не го прави, защото знае, че няма да успея да кажа на никого какво съм видял, тъй като мъртвите не говорят?“
Стрелбата спря за миг, после започна отново. От мощния и плътен звук Чейс определи, че се стреля с картечница 50-и калибър, а учудващо бързият ритъм на огъня го накара да заключи, че проблемът, за който Беласар бе споменал — как да се компенсира топлината, генерирана от по-бърз подаващ механизъм, — вече е решен.
Храстите останаха встрани и двамата излязоха на открито пространство, в центъра на което се виждаха няколко дървени огневи точки, прилични повече на улични сергии, с тази разлика, че макар всички да бяха с покриви, нито една нямаше задна стена. Там, където биха били изложени плодовете и зеленчуците, се виждаха далекогледи за установяване на попаденията, както и скоби за захващане на оръжия, чиито оптически мерници се нуждаеха от прострелване.
Между две от тези съоръжения се виждаше картечница, монтирана на триножник. Мъжът в сивите работни дрехи до нея си свали наушниците, наведе се над затворния механизъм, после посегна към кутията
