— Нещо май не разбирам.
— Не, не мисля, че не разбираш. Според мен знаеш много добре за какво става въпрос.
„Исусе Христе, да не би да знае за Джеб?“, запита се Малоун. Нямаше време да мисли. Не биваше да допуска и най-малкото съмнение, че са го хванали в крачка за каквото и да било.
— За да няма място за недоразумения, защо не бъдете малко по-точен?
— За глупак ли ме мислиш?
— Никога не съм ви мислил за глупак.
— Мислиш ли, че не съм знаел какъв ефект ще окаже върху теб общуването с жена ми по цял ден? Мислиш ли, че не съм очаквал да не усетиш влечение към нея, след като си съблече дрехите? Напълно ясно си давах сметка, че няма начин да не си представиш как правиш любов с нея.
Ударите на сърцето на Малоун малко се поуспокоиха. Значи не става въпрос за Джеб.
— Добили сте погрешна представа за…
— Млъквай! Искам едно нещо да ти стане напълно ясно. Не мога да контролирам онова, което чувстваш, когато си с жена ми. Но ако някога само се поддадеш на тези чувства, ако само я докоснеш по начин, по- различен от този, на който преди малко станах свидетел, ако реагираш към нея повече, отколкото се очаква от един художник да успокои модела си, ще те довлека ето тук и… Моята жена принадлежи на мен. Не обичам хората да пипат онова, което е мое. Ясно ли е?
— Съвсем.
— Сигурен ли си, че си разбрал?
— Абсолютно.
Беласар завъртя цевта обратно към селцето, натисна отново спусъка и започна да разбива стените на парчета, докато и последният патрон от лентата не изчезна в затвора. С яростен поглед той огледа развалините, тресейки се цял, но не от жестокия откат. Когато отново проговори, гласът му бе рязък като изстрел:
— А сега изчезвай оттук и се хващай за работа!
5.
— Съжалявам.
Малоун вдигна поглед от скицата, която правеше по памет. На прага на солариума бе застанала Сиена. Бе си помислил, че е невъзможно едно лице, така влажно и зачервено от сълзи, да се оправи толкова бързо, но явно бе сбъркал. Тя бе облечена в широк пуловер и също такава, дълга до глезените пола — и двете неща бяха сини, напомнящи му за безкрайната синева на Карибско море, на която обичаше да се любува от плажа пред дома си на Козумел. „Обичах“, наблегна мислено той на миналото време. Въпреки че Беласар бе обещал да върне имота в предишното му състояние, Малоун повече никога нямаше да се върне там.
— За какво съжаляваш? — попита я той.
— За сцената.
— Ти не си направила никаква сцена. Мъжът ти я направи.
— Не. Искам да се извиня за това, че се държах непрофесионално. И двамата имаме да вършим работа. А аз не успях да се справя както трябва с моята.
— Не е голям проблем. Трябваше да изясним някои неща.
— И след като вече всичко е изяснено… — Сиена хвана края на пуловера и понечи да го издърпа нагоре.
— Престани!
— Не искам да ядосвам Дерек още повече. Не си го виждал, когато се разгневи. Трябва да направим този втори портрет. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Седни.
— Седнала ли искаш да ти позирам?
— Искам да седнеш и да се успокоиш малко, а аз ще ти поговоря през това време.
— Не, моля те, имаме работа! Ако Дерек види, че си губим времето…
Малоун стисна челюсти.
— Аз съм този, който прави портрета. Остави ме аз да се притеснявам за съпруга ти. Искам да седнеш. Моля те!
Сиена нервно отправи поглед към вратата. После неохотно се подчини.
Чейс взе друг стол. Отнесе го срещу нея и го възседна, отпускайки лакти на облегалката, надявайки се, че свободната му поза ще помогне на Сиена да се отпусне. После тихо заговори:
— Когато мъжът ти дойде тук тази сутрин, каза, че си изглеждала така, както когато те е видял за първи път в Милано. Каза още, че не си ставала за снимка.
Сиена сведе поглед към ръцете си.
— Какво искаше да каже? — попита я той.
Нещо в очите й сякаш я отнесе някъде далеч оттук. Мълча толкова дълго, че Малоун помисли, че няма да отговори.
— Тогава бяха много лоши времена за мен.
— Кога е било това?
— Преди пет години.
Той чакаше.
— Аз…
Чейс я насърчи с поглед.
— Трябва да разбереш… — Сиена пое дълбоко дъх. — Моделите са най-несигурните в себе си жени, които съществуват на този свят.
Той мълчеше, страхувайки се, че ако проговори, може да я стресне и тя ще млъкне.
— Непрекъснато се мъчим да се убедим, че сме нещо повече от красиви кукли. Страхуваме се от старостта. Винаги си мислим, че най-добрите ни дни са вече зад гърба ни.
Малоун с усилие се въздържа от коментар.
— О, изключения има. Но аз не бях такова. Представяш ли си какво е да трябва да си непрекъснато толкова слаба, че да се страхуваш да хапнеш и два залъка, защото и при най-малкото количество храна, изядено от теб, камерата показва лекото издуване на корема. Да издържаш на глад колкото е възможно повече. Или пък ако ядеш, след това веднага да се мъчиш да го повърнеш. И по някое време няма начин да не опиташ малко кокаин. От него не се напълнява и макар и за кратко, те кара да се чувстваш добре, затова пробваш още малко, а междувременно, при толкова много хора, опитващи се да те манипулират, започваш да се надяваш да намериш някой мъж, по-силен от останалите, който да ти помогне да си подредиш живота. А като го намериш, изведнъж разбираш, че е най-обикновен кучи син, който иска да контролира всичко и…
Сиена бе започнала да говори все по-бързо и по-бързо и изведнъж като че ли се усети, че не е сама и Малоун седи срещу нея и внимателно я слуша.
Този път той рискува да се обади:
— Кажи ми какво искаше да каже мъжът ти, когато заяви, че не си ставала за снимки.
— Тогава ядях толкова малко, че бях станала слаба дори за снимане. Даже още по-лошо — кокаинът придаваше на очите ми особен мътен блясък. И като капак на всичко мъжът, с когото живеех тогава, ми бе цепнал устната и двете ми очи бяха насинени.
На Малоун едва не му стана лошо.
Пръстите й нервно мачкаха края на пуловера.
— Това се случи в Милано. Бях там за есенните ревюта, но след като оня ме би, не можех да се явя на работа. Останах си в хотела, докато оня тип излезе да сваля всичко, което му падне, и ето че изведнъж на вратата се почука. Когато отидох да отворя, на прага стоеше Дерек. Никога няма да го забравя. Бе облечен в смокинг, а в ръцете си държеше букет червени рози. Замаяна от кокаина, аз присвих очи и се взрях в това красиво, загоряло от слънцето лице и — кълна се — за момент си помислих, че пред мен е Росано Брази, италианският актьор. Нямах представа откъде е научил къде съм. Той протегна ръка, вдигна брадичката ми леко нагоре и каза: „Дойдох да се погрижа за теб. Не губи време да си събираш багажа. Наметни си само
