Огнена Сиена

една форма: виждал в красивата си жена — Елизабет, Дантевата Беатриче и направил страстен превод, посветен на предаността на поета към тази жена, описвайки фактически своята любов, която изпитвал към Елизабет. След ранната смърт на жена си Росети заровил ръкописите на всички свои поеми заедно с нея и нарисувал портрет, символизиращ идеализираната му любов към нея, наричайки го Beata Beatrix — Благословената Беатриче.

Отново смърт. Мъчейки да се разсее, Малоун си помисли, че между него и Росети има прилика — и двамата бяха художници, животът и на двамата се бе променил, след като са се влюбили в жени, чиито портрети са рисували.

Любов. Малоун за първи път си даде сметка, че съвсем съзнателно използва тази дума, за да опише онова, което чувства.

3.

Половин час по-късно, когато охраната отново надникна в библиотеката, Малоун се престори на заспал в креслото — очите затворени, главата клюмнала над отворената в скута му енциклопедия. Този път пазачът затвори вратата на излизане. Чейс веднага се изправи, изгаси осветлението и се приближи до прозореца. Тъй като не видя никого навън, той го отвори, измъкна се в тъмнината, притвори прозореца зад себе си и се сниши зад един храст. Ако охраната отново надникнеше в библиотеката, щеше да си помисли, че Малоун се е събудил и е отишъл да си легне в стаята.

Снишил се зад храста, той огледа осветените от прожекторите места. Убедил се, че не се вижда никой, прекоси пътечката, отново сниши глава зад храстите от едната й страна и се запромъква по посока на Манастира, чиято камбанария се открояваше ясно на фона на обсипаното със звезди небе. Придвижвайки се с огромна предпазливост, като гледаше да не излиза извън сенките, той стигна до него за около половин час — при нормални обстоятелства би му отнело не повече от пет минути. Дланите му се изпотиха. Сърцето му биеше лудо.

Излизайки от прикритието на едно фонтанче и снишавайки се зад прекрасно оформен като статуя храст, той се отпусна на земята, вперил поглед във високите извити прозорци на Манастира. Макар че повечето тънеха в тъмнина, Малоун с изненада откри, че всички прозорци на приземния етаж са ярко осветени. Докато се чудеше дали да не рискува и да се промъкне по-наблизо, бе стреснат от звук на отваряща се врата. В осветения правоъгълник се открои фигурата на пазач с автомат, който спря, вдигна глава към небето, затвори вратата зад себе си, направи две-три крачки напред и отново спря, палейки цигара. Малоун мислено благодари на съдбата, че го е накарала да се поколебае, преди да се опита да се промъкне към прозорците.

Никакъв проблем. Щеше да изчака, докато мъжът се върне обратно или продължи нататък. Но тъй като Беласар отсъстваше, охраната не си даваше много зор. И след като изпуши цигарата, хвърли фаса и го стъпка, пазачът продължи да си стои на мястото. Чак когато вратата отново се отвори и на прага й се появи още един мъж, облечен в бяла престилка, пазачът зае по-професионална стойка — все едно че стои и наблюдава входа.

Малоун не бе виждал другия мъж — висок човек с тъмна коса, остри черти на лицето и здраво телосложение. В светлината, проникваща от коридора, той се опита да запомни широката му уста, гъстите вежди и квадратното му лице. Имаше съвсем малко време. Мъжът в бялата престилка посочи към смачкания фас и каза нещо рязко, от което пазачът едва не застана мирно. Последвалата неодобрителна забележка вече го накара да последва мъжа в сградата. Вратата се хлопна и светлият правоъгълник угасна. Все пак от дежурното осветление наоколо бе достатъчно светло и Малоун дълго и внимателно оглежда околността за друга охрана, преди отново да помисли за придвижване към прозорците на приземния етаж.

Защо ли оня тип бе облечен в бяла престилка, запита се той. Изглеждаше като онези, дето ги носят лекарите в болниците. Или работещите в лаборатория. Какво има зад ония прозорци на приземния етаж? Без да обръща внимание на страха, който стискаше гърдите му като железен обръч, той се сниши, доколкото можа, и изтича приведен до храстите, ограждащи Манастира. Едва бе изчезнал зад тях, когато откъм ъгъла се чуха стъпки и пазачът мина толкова близо до Малоун, че той дори успя да чуе дъха му.

Опасността бе отминала, но вниманието на Малоун бе привлечено от друг шум — приглушени гласове, носещи се откъм прозорците, както и стържене на нещо тежко по бетонен под. Застанал отстрани до прозореца, за да не го видят отвътре, той предпазливо надзърна. Но не успя да види кой знае какво — светлината отвътре проникваше през щори. Гласовете обаче идваха като че ли от по-далеч и когато се промъкна до следващия прозорец, приклякайки зад прикритието на следващия храст, Чейс видя, че щорите му не са напълно спуснати. Виждаше се част от стаята — отрязък от каменния под, маси, шкафове, лабораторно оборудване, компютри и електронна апаратура. Двата грамадни уреда на отсрещната стена приличаха на промишлени фризери. Гласовете станаха по-отчетливи и пазачът и облеченият в бяла престилка мъж се появиха в зрителното поле на Малоун. Мъжът говореше на някакъв език, който според Чейс бе руски и който пазачът очевидно не разбираше. Малоун също не знаеше и дума от този език, но жестовете бяха достатъчно красноречиви — мъжът караше пазача да отвори един сандък.

В ръцете на пазача се появи щанга и гвоздеите заскърцаха. Човекът напъна здраво, една дъска запращя, готова да се счупи, и Чейс чу друг негодуващ глас. В полезрението му се появи още един човек. Облечен също в бяла престилка, той тревожно размаха ръце, говорейки нещо развълнувано на руски, целта на което бе повече от ясна: Внимавай бе, тъпанар! Малоун бе виждал тези жестове и преди. Всъщност бе виждал и самия мъж — същия оплешивяващ мъж с приведени рамене, когото бе забелязал да слиза от хеликоптера през първата сутрин от пребиваването си в имението.

Успял най-сетне да го види отблизо, Чейс съсредоточи цялото си внимание, стараейки се да запомни всяка негова черта — вдлъбнатите очи, високото чело, овалното лице, а също и…

До него долетя далечен тътен и той се стресна. Тътенът бързо се превърна в отчетливо тракане на хеликоптерно витло и сякаш някаква ледена ръка сграбчи сърцето на Малоун. „Хеликоптер! Исусе Христе! Да не би Беласар да се връща? А Сиена дали е с него?“

Ревът стана достатъчно силен, за да накара хората в стаята да погледнат към прозореца. Малоун се дръпна като опарен. Ако съдеше по нормалния им говор вътре, май не бяха успели да го видят, обаче при това раздвижване, което щеше да предизвика завръщането на Беласар сред охраната, някой от пазачите можеше рано или късно да го забележи. Щяха да хукнат навсякъде из имението и Чейс нямаше да успее да се промъкне обратно.

Единственият му шанс бе да се възползва от краткото разсейване, което кацането на хеликоптера щеше да предизвика. Между замъка и Манастира блеснаха ослепителни прожектори и осветиха площадката за кацане. Почти веднага след това от носа на кацащата машина лумна и нейният прожектор.

„Охраната сигурно ще гледа към хеликоптера — помисли си Малоун с тревога. — Но в момента, в който машината кацне, всичко живо ще се върне към работата си. Това е единственият ми шанс. Хайде!“

Но точно в момента, в който се накани да изскочи от храстите до Манастира и да се втурне към другите по-нататък, край него притича пазач. Малоун едва успя да спре, после с разтуптяно сърце се надигна предпазливо да види дали след него не тича още някой. Този път нямаше никой. „Да, сега всички гледат хеликоптера — помисли си той. — Ще успея!“

В момента, в който машината мина с рев над главата му, Чейс хукна. Стигна до отсрещните храсти в мига, в който вратата на Манастира се отвори и зад гърба му отново прозвуча руска реч. По гласовете му се стори, че хората отиват към хеликоптерната площадка, но той не спря да провери. Бе дошъл дотук за половин час, промъквайки се по тъмните места, но сега трябваше да мине същото разстояние за по-кратко от нормалното време.

Привел се почти до земята, той тичаше бързо, мъчейки се да се придържа към сенките. Вдясно от себе си чу машината да каца и витлата да намаляват оборотите си. Всеки момент Беласар или който и да беше вътре — моля те, Господи, дано Сиена е жива и здрава — щеше да слезе и да се насочи към замъка. Беласар щеше да пита охраната какво е правил Малоун в негово отсъствие. И онзи, който го бе видял в библиотеката, щеше да докладва, че последния път, като го е проверил, той е спял в креслото в библиотеката. Беласар сигурно щеше да поиска да се увери лично. „И ако не съм в това кресло, когато Беласар надникне — каза си Чейс, — вроденото му недоверие ще го накара да провери дали не съм в стаята си.“