Пета част
1.
Свикнал с аперитивите със Сиена всяка вечер, на Малоун му стана още по-неприятно, когато наближи седем часът. „Сега щях вече да съм на път към библиотеката“, помисли си той. Вместо това обаче обикаляше тези части на имението, до които достъпът му бе позволен, като разярено животно, мъчещо се да намали напрежението, мятайки се от единия край на клетката в другия. Когато наоколо най-сетне притъмня и храстите, статуите и вирчетата потънаха в сенките на здрача, той реши да хапне нещо, но седнал сам на огромната маса, само ровеше телешките котлети, приготвени за него. Непрекъснато мислеше за Сиена — къде е, какво прави.
Ако е още жива.
Изведнъж си представи как Беласар я бута от хеликоптера и тялото й се размазва долу върху скалите или пък как Потър й пръсва черепа, хвърляйки трупа й в морето. Не, непрекъснато си повтаряше той. От държането на Беласар личеше, че му е още нужна. Поне засега. Кризата щеше да настъпи чак като се върнеха от Истанбул.
Спа добре. На другата сутрин, потискайки мрачните мисли, той удължи гимнастическите си упражнения от един на два часа, обаче страхът му за Сиена се задълбочи. Отиде в солариума и пръсна скиците по масите, взирайки се в чертите на лицето й. Започнал да я рисува по памет, Чейс си я представи как седи пред него и двамата си приказват.
После отиде в библиотеката. Вдъхвайки мириса на прашна хартия, прекоси килима до отсрещната стена и се покатери по стълбата до средните лавици. Точно в тази посока бе махнал Беласар в деня на откриването на портрета, в деня, когато бе сравнил Сиена с Беатриче, вдъхновила Данте да напише „Божествена комедия“. „Ако се интересувате от Данте и Беатриче, Росети е превел Дантевата автобиография — беше му казал Беласар тогава. — Ей там ще намерите едно издание на «Данте и неговият кръг» от 1861 година…“
Беласар бе добавил още нещо: че Беатриче починала млада и че Данте останал в плен на образа й чак до смъртта си. Малоун направи набиващото се в очи сравнение — значеше ли това, че и Сиена ще умре млада?
„Трябва да престана да мисля само за смърт“, каза си той.
Тъй като книгите бяха подредени по азбучен ред по автори, никак не бе трудно да намери томчето. И докато го търсеше, фактът, че малкото име на Росети е Данте, му се стори много любопитен. Същото като на поета, чиято автобиография бе превел. Той седна в едно кожено кресло, отвори книгата и попадна на мястото, където Данте вижда Беатриче за пръв път:
Роклята й в този ден беше в най-благородния цвят — приятно за окото убиточервено… В този момент казвам най-искрено, че духът на живота, вселил се в най-тайните кътчета на сърцето, започна да трепти с такава сила, че цялото ми тяло потрепера.
Да, помисли си Малоун.
2.
Две вечери по-късно Сиена още не се бе върнала.
Чейс лежеше напрегнат в леглото и се вслушваше в стъпките на охраната, патрулираща в тъмнината из градината. Бавно минаващото време бе адски болезнено, но пък му бе дало възможност да планира.
Преводът на Росети лежеше отворен пред него:
Същата прекрасна дама се появи пред мен, облечена от глава до пети в бяло… Тъй като за първи път нейни думи достигаха до ушите ми, те наситиха душата ми с такава сладост, че си тръгнах оттам като опиянен.
По челото му се стичаше пот. Той отиде до банята, наплиска лицето си със студена вода, после изгаси лампите в стаята си и се приближи към прозореца, загледан в сенките и прожекторите в градината.
Бърз поглед към часовника му подсказа, че е почти полунощ. След няколко секунди отдясно щеше да се появи пазач и скърцайки с кубинките си по чакълената алея, щеше да отмине нататък. Малоун се премести в края на прозореца, където дори сянката му не би могла да се види отвън. После зачака.
Ето го. Най-напред се чу шумът от стъпките му по чакъла, а после се появи и пазачът. Малоун кимна. След десет минути щеше да се появи следващият, този път отляво. Пет минути след тях щеше да мине и трети, задавайки се откъм съблекалните край басейна, на път към хеликоптерната площадка. Откакто бе започнал наблюденията си, графикът им не се бе променил.
Той взе книгата и излезе от стаята си. Слабоосветеният коридор бе пуст. Стъпките му не вдигаха никакъв шум върху постланата по средата пътека. Стигна до витото стълбище, пое надолу по него, чу стъпките по мраморния под долу и миг след това видя един човек от охраната да излиза от стая вдясно и да вперва поглед в него.
— Не мога да заспя. — Малоун вдигна книгата в ръката си. — Ще отида да си взема нещо друго за четене.
По лицето на пазача се изписа изненада — явно недоумяваше как може да прочетеш цяла книга и след това да ти се иска още.
Чейс не продължи да се обяснява повече. Сви по коридора вляво и влезе в библиотеката. В тъмнината на стаята се носеше мирис на застояло и това го накара да си спомни погребението на дядо си: в залата на покойника в погребалната агенция миришеше по същия начин.
Липсваше само наситеният аромат на огромното количество цветя.
„Стига си мислил за такива работи“, упрекна се Малоун.
Той щракна ключа за осветлението вляво от него, примигна на ярката светлина и затвори вратата зад себе си. Книгите бяха подредени не само по автори, но и по жанрове — белетристика, научна литература и справочници, като последните бяха най-вдясно.
Насочил се към тях, той чу, че вратата зад гърба му се отваря. Извърна се и видя пазача. Кимна му и продължи нататък. Веднага намери раздела с енциклопедиите. „Британика“. Не разбираше нищо от редки книги, но знаеше вкусовете на Беласар и бе готов да се обзаложи, че точно това издание — 1911 година, както пишеше на първата страница на книгата в ръцете му — е класическата версия, предпочитана от колекционерите.
Онзи от охраната продължаваше да гледа. Малоун отново му кимна, но този път вложи в жеста си и малко нетърпение, все едно казвайки: „Е, хубаво де! Разбрах. Добро куче си. А сега отивай да си гледаш обиколките и ме остави да си чета на спокойствие.“ В любопитния поглед на пазача се мярна колебание. След кратък размисъл той излезе и стъпките му постепенно замряха нататък по коридора. Малоун отиде до вратата и я затвори, щракайки шумно с бравата, за да даде на охраната да разбере, че няма да му е приятно, ако го притеснят отново с присъствието си.
После отнесе тома, който бе избрал — имена, започващи с Е — в едно кресло и разгръщайки крехките пожълтели страници, миришещи на мухъл, се опита да потисне нетърпението си. „Всичко е наред — внушаваше си той. — Просто се придържай към плана и всичко ще е наред.“
Намери статията, която търсеше.
Росети, Данте Гейбриъл — английски художник и поет, основател на прерафаелитското движение, роден през 1828, починал през 1882 година.
„Ама стига си мислил за смърт“, смъмра се той мислено.
Истинските първи имена на Росети били Гейбриъл Чарлс Данте, но той толкова бил луднал по италианския средновековен поет, че настоявал да го наричат само Данте. И тази негова лудост приела още
