как мъжът отнася портрета нагоре по витата стълба. Внимавайки да не се доближава прекалено много, Малоун го последва, преминавайки втория етаж и продължавайки към най-горния.
Килимът на стълбите заглушаваше стъпките му. Прислужникът не би могъл да го чуе. Надничайки иззад ъгъла на най-горната площадка, Малоун го видя да отнася портрета пред една врата по средата на коридора.
Видял, че прислужникът почтително почуква на вратата, Чейс бързо се спусна обратно на втория етаж.
Четвърта част
1.
Един от хеликоптерите излетя и с проблясващо на утринното слънце витло се отдалечи в синевата, но доколкото Малоун можа да прецени, мъжът, когото бе видял да пристига първия ден, не беше на борда му. Приключвайки с гимнастическите си упражнения край басейна и оглеждайки имението, си каза, че едва ли ще успее да измисли начин да измъкне Сиена оттук. Веднага щом свърши портретите и си тръгне — ако изобщо го оставят да си тръгне, — трябва да обясни на Джеб как да я измъкнат. Обаче след като вече се бе запознал с охраната на имението, започваше да му става ясно, че и най-добрият екип щеше да се сблъска с непреодолими трудности.
Към притесненията му се прибави още едно: за първи път, откакто бе дошъл, не я виждаше да излиза на езда. Това бе толкова важна част от всекидневния й живот, че можеше да допусне само най-лошото. Да не би Беласар да е решил, че един портрет е достатъчен и че вече е време да се отърве от нежеланата си половинка?
Връщайки се обратно в стаята си, за да вземе душ и да се преоблече, той се опита да си внуши, че причината за отсъствието й е най-обикновена. Може да не се чувства добре например и в този случай щеше да прати някого от прислугата да му каже, докато закусва. Но докато седеше сам на терасата, никой не дойде.
— Чудя се — каза той на прислужничката, поднесла кафето — дали знаете защо мадам я няма тази сутрин. Да сте чули нещо случайно?
— Не, мосю, не съм чула нищо.
Половин час по-късно Сиена все още я нямаше и Малоун бе принуден да се примири, че днес тя няма да дойде. Със свит от лошо предчувствие стомах, той реши, че единственото, което може да направи, е да помоли някого от прислугата да почука на вратата й и да види какво се е случило. Пулсът му се ускори, когато си представи, че в момента може би е в безсъзнание от наркотика, даден й от Беласар. Напрегнат до крайност, той стана да изпрати някого да провери какво става… и замръзна от облекчение, като я видя да изкачва стъпалата към терасата.
2.
Бе обута в прашни ботуши, избелели дънки и дънкова риза, сякаш се бе готвила да излиза на езда, но в последния момент се бе отказала. Дългата й коса бе вързана на опашка, подсилваща класическото очертание на брадичката и скулите й. Обаче изтеглената назад коса подчертаваше и още нещо — някаква суровост, каквато Малоун не бе виждал до този момент у нея. Гняв. Нещо бе станало. Колкото и голяма уязвимост да се криеше зад красотата й, тази сутрин тя не си личеше.
— Радвам се да те видя — каза Малоун. — Когато не се появи на закуска, започнах да се притеснявам.
Без да каже нито дума, Сиена тръгна с решителна крачка към него — ботушите и дънките подчертаваха дългите й бедра и стегнатата от колана тънка талия.
— Какво има? — попита Малоун. — Изглеждаш така, сякаш…
— Закъснях. — Думите й излизаха накъсани. — Губим време.
— Губим време ли? За какво става въпрос?
— Да започваме работа.
— Ама какво има? Кажи ми какво…
Сиена се извъртя, прекоси терасата и с твърда крачка се насочи към солариума.
Озадачен, Чейс я последва, впечатлен от твърдата походка и изправената й стойка. Въпреки че в солариума бе светло, вътре бе все пак по-тъмно, отколкото вън, и минаха една-две секунди, докато очите му се адаптират.
Озадачението му прерасна в смайване, а след това и в тревога, като я видя сърдито да си разкопчава ризата и да я хвърля на пода.
— Чакай малко — заекна той. — Защо…
Тя дръпна сутиена си и го хвърли по посока на ризата.
— Би ли ми казала, моля, какво става? — продължи Чейс с разтреперан глас. — Не мога да…
— Приготвям се за работа! — накъсо го информира тя и си събу ботушите и чорапите.
— За бога, спри! Какво е станало? Кажи ми защо…
— Правя това, което иска мъжът ми!
С яростни движения тя разкопча колана си, събу дънките и дрънчейки с катарамата, ги хвърли на пода. Миг след това белите й бикини ги последваха. С последен предизвикателен жест тя развърза косата си, тръскайки я да падне върху рамене й. Побесняла от гняв, Сиена застана пред него — кожата й, с цвят на печена сиена, бе еднаква от главата до петите.
— Какво чакаш? — попита го тя с треперещ от ярост глас. — Взимай си проклетия скицник и започвай!
Малоун бе загубил дар слово. С последни усилия на волята успя да си поеме дъх и да каже:
— Не искам така.
— А как? Да заема предизвикателна поза? Това ли искаш?
— Не.
— Тогава какво, по дяволите, искаш? Престани да ме правиш на луда и ми кажи какво искаш да правя!
— Облечи си ризата. — Той се наведе, вдигна я и й я подаде.
Тя не помръдна, вперила унищожителен поглед в него.
— Сериозно говоря — каза Малоун.
— Прие поръчката, нали?
— Очевидно.
— И знаеше, че на втория портрет ще бъда гола.
— Да.
— А не мислиш ли, че би било проява на вежливост да споделиш това и с мен? През цялото време, докато ме гледаше така втренчено, ми беше много приятно. Защото ти не ме гледаше така… — Тя с усилие си наложи да спре за миг и да подреди мислите си. — Ти просто… ми се възхищаваше. Без никакви задни мисли. Караше ме да си мисля… хубави неща за самата мен. Казвах си: „Ето най-сетне един мъж, който гледа на теб като на личност, а не като на предмет.“ И ето че изведнъж разбирам, че за теб това е било само работа и нищо повече. Накарай тая кучка да се отпусне и гледай да свършиш онова, за което ти плащат, нали?
— Не — отвърна Малоун. — Не беше само работа. Моля те!
Той продължаваше да протяга ризата към нея.
Тя я дръпна гневно. Яростният й поглед не помръдна от него, но той не отклони очи нито за миг, погледът му не трепна, за да не й даде повод да си помисли, че не е искрен.
Със сърдити движения тя навлече ризата.
— Чуй ме сега — започна Чейс. — В началото това беше само работа, да. Не те познавах. Първата ни среща протече малко неловко и аз си помислих, че няма да се разбираме. Стори ми се, че това е най-
