— Прощавай, скъпа — каза Беласар.
— За какво?
— За това, че говорим за теб така, все едно те няма. Не ти ли беше досадно отново да се занимаваш с подобна работа?
— Ни най-малко. Напротив, беше ми интересно.
— Добре тогава — заключи Беласар. — Да се надяваме, че ще продължи в същия дух.
8.
За Малоун нещата наистина продължиха в същия дух. Поговорката, че всяко зло е за добро, май беше вярна. Дните се занизаха в определен ритъм. Всяка сутрин преди работа правеше гимнастическите си упражнения край басейна. Би предпочел кроса, но трябваше да се навърта наоколо и постоянно да държи под око площадката за кацане на хеликоптерите и Манастира. След като Сиена се връщаше от езда, той започваше работа по портрета й, мъчейки се да крие интереса си към дейността навън. Някъде по средата на следобеда той й предлагаше да приключат по-рано, за да не я изморява, и тя винаги го уверяваше, че иска да продължават. Когато се разделяха в пет, Малоун знаеше, че ще я види отново в седем за аперитива.
Вечерите на Беласар винаги следваха този модел — аперитив (макар че той винаги се придържаше към сока от зеленчуци) и вечеря (облеклото винаги официално). Малоун се надяваше, че Беласар ще покани още някого, например мъжа, който бе пристигнал с хеликоптера и който бе реагирал толкова нервно на невниманието, с което го разтоварваха. Искаше му се да го види по-отблизо. Може би мъжът щеше да разкрие нещо за отношенията си с Беласар. Но доколкото можеше да прецени, той си стоеше в Манастира.
Понякога на нощното си шкафче Чейс намираше някое първо издание на възраст няколко века и на вечеря Беласар анализираше съдържанието му. Едно от тях бе „Левиатан“ на Хобс3, трактат от 1651 година, в който авторът поддържаше тезата, че войната е естествено състояние на хората и единственият начин да се постигне мир е посредством силата на някой диктатор. Намекът на Беласар в този случай беше, че като снабдява с оръжие репресивни режими, не върши такова зло, каквото изглежда на пръв поглед. Като пречи на хората да следват природно вродения си инстинкт да си прегризват гърлата един другиму, диктатурата им спасява живота — от това следваше, че търговците на оръжие правят същото.
След подобни разговори, по време на които Сиена мълчеше, Чейс се качваше по витата стълба в стаята си на втория етаж по-напрегнат, отколкото бе бил през последните десет години, след като се бе уволнил. Въпреки неспокойния сън, той се събуждаше сутрин по-уверен и по-отдаден на опасния баланс, който трябваше да спазва. Ако съсредоточеше вниманието си повече върху Сиена, рискуваше да изпусне нещо важно в Манастира. Но ако не се съсредоточеше върху нея, нямаше да успее да постигне качеството, към което се стремеше, а това също можеше да се окаже много опасно, тъй като Беласар можеше да сметне, че не е бил достатъчно усърден.
9.
— Днес няма да ми позираш.
Сиена го погледна разочаровано.
— Защо?
— Готови сме да минем на следващия етап. Трябва да подготвя повърхността. — Малоун й показа голямата дървена плоскост на една от масите.
— Мислех, че художниците използват платна.
— Видът боя, който смятам да използвам, се нарича темпера. На нея й трябва по-твърда повърхност, отколкото тази на платното. Това парче шперплат е много старо и няма да се изкриви. Химикалите в него вече са се изпарили и няма да навредят на боята. Обаче за всеки случай аз ще го покрия ей с това лепило — посочи й цилиндричния съд с бяла гъста течност, сложен на горещ котлон.
— Мирише на тебешир.
— Защото в него има варовик.
Малоун топна четката в съда и започна да маже дървената плоскост с нея. След като намаза цялата повърхност, той остави четката и започна да търка с пръсти още топлия грунд.
— Защо правиш така?
— За да махна мехурчетата.
Сиена следеше действията му с огромен интерес.
— Искаш ли да опиташ? — попита я той.
— Сериозно ли говориш?
— Ами ако нямаш нищо против да си изцапаш пръстите…
Тя се поколеба. Канелените й очи светнаха, когато пръстите й се плъзнаха по лепилото.
— Напомня ми за едно време, когато в детската градина ни караха да рисуваме с пръсти.
— Само че в този случай не бива да оставяме следи.
С помощта на четката Малоун изглади повърхността.
— Никога не съм си мислила, че рисуването означава нещо повече от нанасяне на контури и цветове.
— Ако искаш портретът да издържи дълго време, трябва да се свършат още много неща. — Малоун й подаде четката. — Защо не нанесеш сама следващия пласт?
— Ами ако сбъркам нещо?
— Аз ще го оправя.
Тя топна четката в съда.
— Не много, нали?
— Точно така.
— И как се прави това сега?
— Избери си един ъгъл.
Тя избра горния десен.
— А сега започни да нанасяш наляво. Може да търкаш наляво и надясно, но когато завършваш, изтегляй само наляво. После слизаш малко по-надолу й пак наляво. Отлично. Гледай да е гладко. Усещаш ли задържане в четката?
— Да, малко като че ли оказва съпротива.
— Добре. Спри за малко. Целта е да започне да засъхва, но да не се втвърди.
— Щом си решил да минаваш на следващия етап, значи вече си решил в каква поза ще ме рисуваш.
Малоун кимна.
— И каква е тя? Как ще изглеждам?
— Виж сама. — Той посочи една от скиците на другата маса.
Тя нерешително се приближи и сведе поглед към скицата. Дълго време не каза нищо — само гледаше.
— Усмихвам се, но изглеждам тъжна.
— И уязвима, но решена да не получаваш повече удари.
Гласът на Сиена спадна почти до шепот:
— Такава ли ме виждаш?
— Това е един от начините, по които те виждам. Не си ли съгласна?
Тя продължаваше да се взира в скицата.
— Съгласна съм.
— Имаш много изражения, но повечето от тях показват какво става зад очите ти. Отначало си помислих, че това ти е навик, придобит, когато си била модел. В края на краищата хората, които са те наели да представяш дрехите, продавани от някоя компания, не ги е интересувало дали се чувстваш добре или зле по
