глава, с ръце зад гърба, насочила предизвикателен поглед към зрителя. Липсата на фонови детайли създаваше впечатлението, че е толкова ядосана от това, че са я накарали да позира, че се е откъснала от околната обстановка — тялото й е тук, но мислите й са на километри разстояние.
И това не беше преувеличение. Чувстваше се толкова напрегната от онова, което им предстоеше, че всичко около нея като че ли плуваше в мъгла. Дори Чейс й се струваше незначителен, а колкото до това, че стоеше пред него полугола, Сиена изобщо не забелязваше. Единствената реалност в момента бе във въображението й, препускащо напред в бъдещето. Тя потрепера, но не от това, че тялото й не бе облечено.
„Може би изобщо не е добра идея — каза си тя. — Може би въобще не бива да опитваме… Но трябва. Това е единственият ми шанс… Навярно обаче трябва да го обмислим. Сигурно точно сега не е моментът. Може би трябва да почакаме по-добри…“
Откъм полигона долетя нов картечен откос и я върна в действителността. Солариумът като че ли изведнъж се материализира пред нея. Мъглата се разсея. Чейс бе на мястото си, поглеждаше я с изучаващ поглед, после посягаше с четката към платното.
Експлозия разтърси стъклата. Веднага след нея друг мощен звук отново ги накара да прозвъннат — грохотът на приближаващ хеликоптер.
7.
Притискайки очилата към носа си, Потър се взираше надолу към имението. Със спускането на машината стените, дърветата и алеите нарастваха бавно. Тъмните петънца постепенно се превърнаха във фигурите на хората, охраняващи входовете или патрулиращи, градинарите, грижещи се за зеленината, прислугата, изпълняваща задълженията си. Откъм полигона се надигна огненото цвете на експлозия.
Обаче на площадката за кацане не се забелязваше никакво движение. Нямаше охрана, не се мяркаше жив човек. Дерек вероятно отдавна е чул приближаването на хеликоптера и е имал достатъчно време да си остави работата, за да дойде до площадката и да го посрещне. „Това не е в негов стил“, помисли си Потър, изгаряйки от яд. Не, разбира се. Дерек обичаше другите да идват при него. Без значение колко го интересуваше това, което Потър му носи, той никога нямаше да си прекъсне работата и да му даде да разбере по този начин колко е зависим от неговата помощ. С всички се държеше като с нисши същества.
Освен с художника, помисли си с нарастваща злоба Алекс. О, Дерек се отнасяше много добре с Малоун, дума да няма. Потър бе виждал Дерек да заповядва да убиват хора заради половината от това, което бе направил Малоун, и въпреки това се примиряваше с характера му, защото искаше да направи портретите. Обаче защо толкова му трябваха на Дерек тия портрети — Потър и представа си нямаше. Ако е решил да се отърве от жена си, добре. Просто си правиш няколко моментални снимки, така, в името на доброто старо време, след това устройваш някакъв нещастен случай и готово. Тази мания за портретите обаче бе направо плашеща. Сутринта, когато Потър се свърза с него по специално обезопасения телефон, за да направи предварителен доклад за свършената работа, бе разбрал за снощния инцидент, за изчезването на Малоун и за подозренията на Дерек, че художникът се е опитвал да разбере какво става в Манастира. Било фалшива тревога.
Грешка, помисли си Алекс. Инцидентът бе станал в много удобно за Малоун време — когато двамата с Дерек отсъстват. И обяснението му се струваше твърде сложно. Потър възнамеряваше да проведе подробно разследване и да хване Малоун в противоречия. Например, ако художникът е бил споходен от среднощно вдъхновение и е хукнал да работи, трябвало е да светне лампата в стаята си. А дали някой е питал охраната видели ли са в стаята му да свети?
„Ще открия грешки в обясненията му — закани се Потър. — Изобщо не трябваше да се захващаме с него. След като го наказахме за това, че отказа да приеме поръчката, историята трябваше да приключи. Не съм забравил как накара Дерек да се държи с мен на стрелбището. Станах на глупак пред него. Е, това повече няма да се повтори. Сега е мой ред.“
Хеликоптерът се отпусна на площадката, Потър разкопча колана и отвори вратичката, чакайки с нетърпение оборотите на витлата да затихнат, за да може да слезе и да намери Дерек. Писъкът бе оглушителен. Вихрушката, вдигната от машината, хвърли прах в очите му и разроши оредялата му коса. Не беше висок и затова му бе малко трудно да слезе: трябваше да скочи на бетона. Стиснал куфарчето в ръцете си, той го стори и макар че бе нисък, се приведе под въртящите се витла и изтича нататък. Тласнат от струята въздух, се насочи към изпитателния полигон.
Някакъв шум зад него обаче го накара да спре. Вик ли бе това? „Не е възможно“, помисли си той. Беше още съвсем близо и шумът от роторите заглушаваше всякакви звуци наоколо. И въпреки това бе сигурен, че чу приглушен вик. Озадачен, Алекс се извърна назад и ако не бе чул вика, нямаше да повярва на това, което виждаше.
8.
Когато Малоун чу приближаващия се хеликоптер, ръката му с четката замръзна над платното. Част от съзнанието му се запита дали не е получил удар. След това сърцето му изведнъж заби бясно, подтиквайки тялото му към действие. Той вдигна поглед към Сиена, която бе обърнала глава към нарастващия шум от хеликоптера.
— Ето това е.
Тя като че ли не го чу. Машинално навлече блузата си, но продължаваше да гледа разсеяно през прозореца.
— Готова ли си?
Сиена отново не реагира.
С нараснало нетърпение Малоун остави четката и се приближи към нея.
— Потледни ме. — Сложи ръка на бузата й и я обърна към себе си. — Ако изобщо ще го вършим, трябва да го направим сега.
Скритите микрофони вече не го притесняваха. Ако опитът им пропаднеше, подслушвачите щяха да бъдат най-малкият им проблем.
— Не очаквах, че ще се страхувам толкова много.
— Ако останеш тук, ще умреш. Не можем да чакаме повече. Трябва да действаме.
Шумът от хеликоптера приближаваше. Тя впери в него същия изпитателен поглед, с който той я бе изучавал седмици наред. Очите й блеснаха решително.
— Да.
Беше послушала Чейс и бе сменила сандалите си с обувки. Изправи се и двамата се отправиха към вратата. Оттам видяха спускащия се над площадката хеликоптер. Въпреки голямото разстояние, лицето на Потър бе ясно различимо зад страничното стъкло. Май нямаше други пътници. Нямаше никой и на площадката. Някои от охраната хвърлиха бегли погледи към кацащата машина, после пак се заеха с работата си.
Малоун пътем бе грабнал един скицник, за да може излизането им навън да изглежда свързано с работата.
Хеликоптерът кацна.
Двамата пресякоха терасата, слязоха по каменните стъпала и тръгнаха по алеята, водеща към Манастира.
Малоун чу учестеното дишане на Сиена, което му припомни, че не е единственият задъхан от двамата.
Пред тях застана мъж от охраната и ги спря:
— Не можете да ходите около Манастира.
— Трябва да кажем нещо на господин Потър. — Сиена махна към хеликоптера, от който Потър тъкмо слизаше и се насочваше към Манастира. — Алекс!
Шумът от хеликоптера нямаше да позволи на Потър да я чуе, но в същото време охраната щеше да помисли, че тя наистина иска да привлече вниманието му.
