Малоун затвори вратата, после я поведе покрай триножници и всевъзможен художнически инвентар и спря до една мивка. Не знаеше дали в склада не са монтирани микрофони. Като се има предвид тясното пространство в него, Беласар едва ли го е сметнал за място, където биха могли да се водят разговори. Но просто за успокоение на съвестта той протегна ръка и пусна водата, надявайки се шумът от течащата течност да заглуши гласовете им.
— Опасявам се, че там, където работим, има монтирани микрофони.
— Микрофони? — Осъзнала внезапно истината, Сиена се хвана за мивката.
— Кажи ми какво ти направи!
—
— Мога да ти помогна.
—
— Моля те, нека опитам!
Двамата стояха един срещу друг и се гледаха, без да помръдват. После, вдигайки ръка едва-едва, тя насочи треперещ пръст към нараненото му лице и почти докосна подутите му устни, прокарвайки въображаема линия по шевовете на разкъсаната му буза.
— Толкова съжалявам — прошепна Сиена. — Снощи, когато видях какво е сторил с теб, едва не заплаках.
— А какво е направил на теб?
Очите й се замъглиха. Бавно поклати глава.
— Вече видя какъв може да бъде Дерек. Не се намесвай.
— Трябва.
След най-измъчения поглед, с който някой някога го бе поглеждал, Сиена бавно се наведе. Ръцете й трепереха, докато вдигаше полата над глезените, после над прасците. Малоун зяпна, като видя синините над колената й. Бедрата й представляваха виолетово-черна маса и приличаха на бифтек.
— Исусе Христе! — промърмори той неволно.
С болка в очите тя пусна полата, хвана колана й и леко го отдалечи от тялото си, за да му покаже продължението на синините по корема и горната част на бедрата.
— Какво, по дяволите, е направил…
— Човекът, с когото Дерек имаше среща, едва ме забеляза — потрепера Сиена. — По-точно, нямаше търпение да ми види гърба. Това е първият подобен случай. Когато Дерек се върна в апартамента ни в три часа сутринта, беше бесен. Аз съм била виновна, твърдеше той, че преговорите почти се били провалили. Каза ми, че вече не ставам за нищо, че не може да ме гледа, че…
Малоун я докосна по лакътя.
— Успокой се. Не е нужно да си спомняш всичко това.
— За първи път, откакто го познавам, той ме удари с юмрук. Все едно отново се намирах в Милано преди пет години, когато приятелят ми ме би. — Тя се сви, като че ли отново виждаше насочения към нея юмрук. — После внезапно се стресна, сякаш изведнъж осъзна какво е станало. Мислех си, че единственото нещо, за което мога да разчитам на него, е никога да не ме бие. А ето че след стъписването той започна да ме рита, както се рита футболна топка — с върховете на обувките си. И избираше само места, където синините няма да се виждат. Над ръба на роклята ми. Опитах се да се защитя, криейки се зад масата, но той продължи да ме рита и накрая се оказах просната на пода. Но той и тогава не спря. Ако Алекс не беше поискал да говори за нещо с него, страхувам се, че щеше…
— А къде е Потър? Защо не се върна с теб и мъжа ти?
— Остана в Истанбул. Нещо с преговорите… Дерек го накара да приложи някакъв номер за оказване натиск върху човека, с когото преговаряше. Ще се върне днес следобед.
— Днес следобед?
Сиена присви вежди.
— Казваш го така, сякаш е много важно. Защо?
— Трябва да ти обясня нещо.
— Не. Ако Дерек види, че работата ни не напредва… Знам, че изглеждам ужасно, но не правим снимка, а портрет. Можеш да го направиш така, както си искаш. Moжеш да ме направиш хубава като…
— Чуй ме.
—
— Не се притеснявай. — Гласът на Малоун се втвърди. — Доколкото зависи от мен, твоят мъж никога повече няма да те рита. И никой на този свят също.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако успея да те изведа оттук, ще дойдеш ли с мен? Готова ли си да поемеш риска да избягаш?
Ето, каза го. Най-сетне изречени, думите увиснаха във въздуха. Връщане назад за него вече нямаше. Той затаи дъх, очаквайки реакцията й със страх. Ако не я бе дооценил правилно, ако бе безвъзвратно попаднала под влиянието на Беласар до степен да не може да си представи, че се опълчва срещу него, току-що бе подписал смъртната си присъда. Щеше да го погледне, смаяна от дързостта му. Щеше да го обвини, че я мисли за каква ли не. И накрая щеше да каже на Беласар.
— Да бягам ли? — Сиена го изгледа така, сякаш бе казал невъобразима глупост. — Ти да не си откачиш?
„Боже господи, май направих погрешен избор — каза си Чейс. — Просто си хвърлих живота на вятъра.“
— Не е възможно да се избяга — продължи тя.
— Какво?
Малоун поклати глава в недоумение. Ако се канеше да се обърне срещу него, не това очакваше да чуе от нея.
— Да не би да мислиш, че не съм го желала? Да не мислиш, че нямаше да съм го направила досега, ако имаше начин?
— Ще дойдеш ли с мен?
—
„Да, но ние няма да сме сами — прииска му се да й каже. — Ако успеем да се измъкнем оттук, ще получим помощ, за каквато може само да се мечтае.“ Но не посмя да го изрече. Ако тя си помислеше, че е шпионин, ако си помислеше само, че е дошъл, за да я използва…
— Трябва да рискуваме — каза само той.
— Нямаме никакъв шанс! Виж какво, не си длъжен да правиш това. Не си длъжен да рискуваш живота си заради мен. Направи си портрета и си тръгвай.
— А ти?
— Аз съм свикнала да се грижа за себе си, откакто навърших дванадесет години. Преживях това, което стори с мен Дерек в Истанбул, ще преживея и още по-лоши неща, стига само да търпя. Но няма да живея и секунда, ако той разбере, че съм го предала.
— Чуй ме сега добре. — Малоун се поколеба. Нямаше как да се каже по заобиколен начин. — Той има намерение да те убие.
— Какво?
— Бил е женен три пъти преди теб.
—
— Всичките му жени са били красавици. Но когато са достигали тридесет години и са започвали да показват признаци на остаряване, те са загивали при нещастни случаи.
Сиена отвори уста, но явно бе загубила дар слово, защото не каза нищо.
— И преди всеки нещастен случай твоят съпруг се е обръщал към някой известен художник да направи портрет на всяка една от тях: да я има и след смъртта й, да се сдобие с трофей, да направи красотата й вечна. Е, сега е дошъл и твоят ред.
— Не разби… Откъде, за бога, знаеш всичко това?
— Някои неща чух от други художници — излъга Малоун. — А останалото… Нямаме време, за да ти
