— Да не би да отричаш, че си се измъкнал от прозореца на библиотеката?
— Да се измъквам от прозореца на библиотеката ли? Имаш ли представа колко налудничаво ми звучи това?
— Отричаш, че си бил там ли?
— Разбира се, че бях там! Вдигна такъв шум с тия Данте и Беатриче, че слязох да прочета книгата, дето ми предложи. Искаш ли да ме изпиташ? Да ти кажа ли как е била облечена, когато Данте я видял за пръв път? В червена рокля! Да ти кажа ли цвета на роклята й, когато я видял следващия път? Бял! После я видял в църквата! След това я видял…
— Защо прозорецът в библиотеката беше открехнат?
— Откъде да знам! Изобщо не знаех, че е отворен!
— Пазачът не те е видял да си тръгваш от библиотеката!
— Значи сме квит с него, защото като си тръгвах, и аз не го видях. — Малоун обърса кръвта от лицето си. — Докато четох за Беатриче, си помислих за Сиена и ми се прииска да нахвърлям някоя и друга скица, без тя да позира. Затова дойдох тук и нахвърлих една нова скица, но ми се доспа и легнах на дивана. И след това твоите главорези изведнъж се втурват вътре и почват да ме налагат!
— Докажи го! Къде е новата ти скица?
— На пода до дивана. Ей оня от охраната ти е стъпил върху нея. Опасявам се, че кръвта ми я е позацапала.
Пазачът, стъпил върху скицата, дръпна крака си. Присвил очи към изцапания с кръв и отпечатък от кубинка лист, Беласар се наведе и го вдигна.
— Виждал съм всички скици, които си направил. Ако тази е една от тях…
Гласът му замря, когато спря погледа си върху листа.
Малоун я бе скицирал преди два дни, когато мислите му за Сиена го бяха подтикнали да изобрази една идеализирана версия на красотата й.
Устата на Беласар се отвори, сякаш се канеше да каже нещо, и когато накрая успя, думите му бяха шепот:
— Страхотна е!
— Аха, с тая кръв и стъпки по нея, нямам търпение да я видя в рамка.
Беласар я гледаше очарован.
— Направо да ти спре дъха. — Накрая отпусна листа. — Явно съм сбъркал.
— Да бе! От това на лицето ми му стана страшно приятно.
— Ще изпратя да доведат лекар.
— Е, след като си толкова любезен, защо не кажеш на тъпанарите ти да ме пуснат?
Беласар го изгледа заплашително. Когато най-сетне кимна на хората си, все едно че щракна ключ — ония отзад го пуснаха моментално.
Малоун отново избърса кръвта от лицето си. Поглеждайки встрани от Беласар, той видя Сиена на вратата. Стори му се още по-замаяна.
Беласар проследи погледа му и се обърна.
— Няма за какво да се безпокоиш, скъпа. Утре отново ще позираш.
Сиена не отговори. Тъмното в очите й бе огромно, а погледът — безжизнен. Малоун се запита дали не е дрогирана.
6.
На яркоосветената тераса двамата руснаци чакаха драмата да приключи. Беласар отиде да говори с тях и Малоун отново се опита да запомни чертите им. След това, давайки си сметка, че не бива да гледа само към тях, той направи онова, което най-много му се искаше в момента — погледна към Сиена. Опита се да прецени как е, как е минала работата в Истанбул, какво мисли и чувства. Нещо в него изстена от болка, когато тя отклони поглед. Не можа да разбере дали го направи от страх или заради омазаното му в кръв лице. Но във втория случай, ако все пак изпитваше нещо към него, не би ли трябвало погледът й да изразява поне малко съчувствие?
Не и ако се страхува от реакцията на съпруга си, отговори си сам Чейс.
Когато Беласар приключи разговора си с руснаците, той, Сиена и Малоун излязоха от солариума и се отправиха към замъка. Трима от телохранителите ги последваха.
Докато групата се качваше по витото стълбище, Беласар каза:
— Отсега нататък, ако искаш да работиш през нощта, ще помолиш някой от охраната да те придружава.
— Каза го така, сякаш съм затворник.
Без да отговори, Беласар продължи със Сиена към горния етаж. Двама от телохранителите продължиха с тях, а третият остана с Малоун.
Гласът на Беласар долетя приглушено отгоре:
— Не, скъпа, искам да поговоря с теб още малко.
Стомахът на Чейс се сви, но тъй като пазачът го гледаше, той се престори, че чутото изобщо не го вълнува. В този момент по стълбището се заизкачва пълничък мъж с лекарска чанта в ръце и това го разсея от проблема.
Докторът се погрижи за Малоун в неговата стая: изми кръвта от лицето и след това проми раните с някакъв остро миришещ дезинфектант. Раната, предизвикана от удара с фенерчето, бе толкова широка, че лекарят направи пет шева. А размазаните устни, каза той, щели да зараснат сами.
— Гледайте да не мокрите шевовете. — Английският на доктора бе с лек акцент. — Вземайте по две от тези хапчета на всеки шест часа. Те ще облекчат болката ви. Утре сутринта пак ще дойда да ви прегледам.
Когато изпращаше лекаря до вратата, Малоун видя охраната в коридора. Сбогува се с доктора, затвори вратата, заключи я, после трескаво съблече кървавите си дрехи и ги хвърли в коша за пране. Внимавайки да не намокри шевовете по лицето си, той застана под душа и пусна водата. Горещата вода отми кръвта по гърдите и ръцете му, но колкото и да търкаше, не можа да се почувства чист.
Копелето му мръсно, кипеше той вътрешно и с последни усилия на волята сдържаше гнева си. Ситуацията бе излязла извън контрол.
Търкайки се енергично с хавлията, Чейс рискува да хвърли поглед в огледалото в банята и се стресна от подутите си устни и отеклата си буза. Отначало шокът от ситуацията бе притъпил болката, но сега тя бавно започна да се връща. Но дори и при това положение не смееше да глътне хапчетата, дадени му от лекаря, защото нямаше представа какви са и колко са силни. Беласар може да му е заповядал да го упои. „Мисълта ми трябва да е бистра“, каза си той.
Облякъл боксерките и нахлузил една тениска, Малоун взе скицника, който стоеше винаги до леглото му. След това седна в леглото, облегна гръб на таблата, затвори очи да се концентрира, после ги отвори и започна да рисува лицето на руснака, когото бе видял сутринта при пристигането си тук и отново тази вечер. Овално лице, вдлъбнати очи, високо чело. Спирайки от време на време да си припомни някои от чертите му, Малоун работеше бързо и трескаво. Постигнал задоволителна прилика, той започна да доизпипва отделните детайли, спомняйки си ги един след друг в процеса на рисуването, мъчейки се да ги направи по-живи. Накрая, след двадесет минути и три опита, остави рисунката настрана и се залови да скицира и другия руснак — високия и як мъжага с гъстите вежди и острите черти. С него се мъчи по-дълго време. Бе доволен от постигнатото чак след около половин час.
Веднага след това обърна двете скици с лицата надолу, за да не се изкушава да ги погледне. Напрягайки паметта си и използвайки наученото от първите скици, той започна наново и този път успя да постигне прилика с лицето на първия руснак за по-малко от десет минути. Повтори същото и с втория руснак. След това сравни вторите скици с първите и се увери, че приликата е горе-долу еднаква, че паметта му не го е подвела. После започна отново. И отново. За всеки опит отиваше все по-малко време и скиците вече почти не се отличаваха една от друга.
Когато накрая се увери, че е подсилил паметта си до такава степен, че може да скицира лицата и на двамата по всяко време, той нагъна всяка скица поотделно на хармоника, после лекичко ги поразпъна,
