на джиповете, ръмжащи нагоре по склона към тях. Пламтящият хеликоптер и гъстият черен дим ги скриваха още, но ония нямаше да се откажат и скоро щяха да се появят.
Свила се до него зад скалата, Сиена също кашляше неудържимо.
— Дай да видим дали можем да мръднем това нещо — каза тя, потискайки с мъка кашлицата си.
— Какво?
— Тази скала.
Заслушан в напрегнатото ръмжене на джиповете, изкачващи се по склона, Малоун изведнъж разбра. Въпреки гъстия дим, той видя как в зачервените й очи просветва надежда. Двамата се понадигнаха, прилепиха мишци към скалата и напънаха.
По-силно! Пъшкайки от усилието, Малоун усети как огромният камък помръдва и се обнадежди.
Още по-силно! Скалата неохотно се наклони напред, сякаш за миг застина на място, после тежко се преобърна и вече набрала инерция, загърмя надолу по склона, изчезвайки в дима.
Двамата веднага се спуснаха към друг камък. С нараснали от отчаянието сили Сиена и Малоун този път успяха да се справят по-бързо, бутнаха скалата надолу, завтекоха се към следващата, после към още една, и още една, тичайки бързо по хълма, запращайки камъни и от двете страни на пламтящите останки от хеликоптера.
Грохотът от търкалящите се надолу камъни напомняше на Малоун на тътен от гръмотевица. Обаче този тътен постепенно заглъхваше в далечината. „Сигурно са минали покрай джиповете и са продължили надолу“, помисли си Чейс. И точно в този миг отдолу се разнесе трясък, чу се звук от раздробяващ се метал, счупени стъкла и агонизиращи викове. Вторият трясък бе дори по-силен. И още преди да заглъхнат двигателите, Сиена пак тичаше нагоре, кашляйки и давейки се, мъчейки се да излезе от дима. Трети трясък повдигна духа на Малоун и той се спусна след нея.
Давейки се, плюейки и кашляйки, той излезе от дима, но нямаше никакво време да се наслади на чистия въздух, изведнъж изпълнил дробовете му. Билото на хълма вече бе само на тридесетина метра пред тях, но спокойно можеше да бъде и на километър. Нямаше как да разбере до каква степен са повредени джиповете и не смееше дори да се обърне назад, за да провери. „Ако картечниците не са обезвредени, нямаме никакъв шанс“, помисли си той.
Разбира се, чуваше се стрелба, но това бяха изолирани, единични изстрели — не от автоматично оръжие, и куршумите просвирваха от време на време в камънака около тях. Това означаваше, че стрелящите са долу в ниското. А за да се улучи цел, изкачваща се по нанагорнище, стрелецът трябва да се прицели малко над нея, давайки леко отклонение. Обаче сигурно скоро щяха да си коригират мерника. В това Чейс изобщо не се съмняваше.
Сиена бе тласкана напред от такъв страх, че той едва успяваше да я следва. И билото изглеждаше толкова далеч от тях — сякаш току-що тръгваха от подножието. Единичните изстрели зачаткаха вече по- близо зад него и той с ужас разбра, че стрелящите не грешат. „Нарочно се целят по-ниско — каза си той сломено. — Не искат да ни убиват. Стрелят в краката ни. Искат само да ни осакатят и да ни закарат при Беласар живи.“
В краката му като че ли се разбръмчаха ято супербързи оси. Една от тях разкъса крачола на дънките му и го жилна по прасеца. Това го накара да тича още по-бързо, вперил омагьосан поглед в билото. После изруга наум, мислейки, че очите го лъжат. Сякаш всичко изглеждаше увеличено — билото бе пред тях. Видя как Сиена изчезва зад него и миг след това, сподирен от свирещи наоколо куршуми, той излезе на равно плато, спускащо се надолу към маслиновите дървета в долината. В далечината се виждаше сива бетонна лента с няколко сгради, подредени като кутийки край нея — беше пистата.
14.
Трясъкът от разкъсващия се метал и хрущенето на счупените стъкла надигна у Беласар вълна, от която му се доповръща. Повдигането обаче бързо премина, заменено от пристъп на ярост, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Инженерите му го бяха уверявали, че джиповете можели да устоят на стрелба от автомати, на гранати и дори на пряко попадение от противотанков снаряд. Обаче тези камъни бяха смачкали предниците, бяха пробили противокуршумните предни стъкла и избили почти всички вътре.
От гърдите му се изтръгна яростен рев. С хората от своя джип и оцелелите от другите, измъкващи се като пияни от раздробените купчини метал, той започна да стреля по Сиена и Малоун. Решен повече от всякога да ги хване живи, стреляйки в краката им, изпразни целия пълнител, но още преди да го извади и да го смени с нов, двамата изчезнаха зад билото.
Псувайки невъздържано, Беласар се метна в своя джип. Хората с него едва успяха да се натъпчат вътре, преди да тресне лоста на задна, да се дръпне от рова, да го заобиколи и с яростен рев да поеме нагоре по склона.
Нанагорнището обаче стана по-стръмно и теренът — още по-неравен. Двигателят, напрегнат до крайност, повече не можеше да тласка нагоре тежкото бронирано купе. Колкото повече скоростта намаляваше, толкова по-силно натискаше Беласар газта, докато накрая някакъв трясък отдолу, разтърсил целия джип, не му подсказа, че скоростите са излезли от строя. Джипът спря и запълзя бавно назад. Беласар стъпи на спирачката, завъртя волана и дръпна и ръчната спирачка. Пъхайки припряно нов пълнител в пистолета си, той се измъкна от машината и хукна към билото.
15.
Стигнал прикритието на маслиновите дървета в подножието на склона, Малоун рискува няколко ценни секунди, за да си поеме дъх и да огледа ситуацията зад тях. Но надеждата, че Беласар може да е останал в някой от ударените джипове, се изпари, когато видя мъничките фигури, превалящи точно в този момент билото на хълма. Начело, неможещ да бъде сбъркан в светлия си костюм на фона на камуфлажните гащеризони на охраната, беше Беласар.
Без да губи повече време, Малоун отново се втурна напред. Маслиновите дървета бяха доста нагъсто й Сиена не се виждаше, но по чупенето на спускащите се ниско клони и шума на стъпките й се разбираше, че не е много далеч пред него. Макар че бе в отлична физическа форма, не можа да скъси дистанцията между тях. Само веднъж я мерна през клоните — полата и блузата й като че ли се сливаха с околната зеленина. Успя да я настигне чак когато дърветата се разредиха и пред тях се откри нива, а по-нататък ограда от бодлива тел, зад която се виждаха няколкото сглобяеми бараки и пистата.
През цялото време, докато тичаха през нивата, Малоун чувстваше студената точка между плещите си, където всеки момент очакваше да се забие някой куршум. Сиена стигна първа до оградата, просна се по гръб, повдигна нагоре най-долния ред тел и се промуши под него. Виковете откъм дърветата зад него накараха Малоун да не губи време да се провира отдолу, а да се хване за най-близкия стълб и да прескочи оградата.
Сглобяемите бараки бяха доста ръждясали, забеляза той, когато ги наближиха. От пукнатините на пистата растеше трева. „Господи, тази писта е изоставена — помисли си Чейс. — Джеб, къде си ме изпратил?“ Обаче още щом завиха зад ъгъла на една от бараките, едва не се блъснаха в спрян пикап. До него бяха паркирани старо рено и някакво очукано комби. Встрани от пистата се виждаха три малки самолетчета с по един двигател.
Канейки се да се насочи към най-голямата барака, Малоун се сблъска с брадат мъж, тъкмо излизащ от вратата, облякъл работни дрехи, с мръсен парцал в ръка.
С елементарните си познания по френски Чейс измърмори някакво извинение, добавяйки:
— Търся Хари Локхарт.
Човекът вдигна ръце в недоумение.
— Хари Локхарт — повтори Малоун, забелязвайки с крайчеца на окото си озадачения поглед на Сиена върху себе си. — Познавате ли човек на име…
Недоумението, по лицето на мъжа не се разсея и Малоун се отказа.
— Говорете на английски, мосю. Не разбирам вашия френски. Не познавам никого на име Хари Локхарт.
— Но той трябваше да ме чака тук!
