Изпитателният поглед на Сиена не помръдваше от лицето му.
— Сигурен ли сте, че сте дошли именно на летището, което ви трябва? — попита французинът.
— А има ли и други наоколо?
— Не.
— Значи съм точно на това, което ми трябва.
— Тече ви кръв, мосю.
— Какво?
— Лицето ви. Тече ви кръв.
Малоун бе мислил, че е пот. За миг се уплаши да не са го улучили. После разбра, че кръвта тече от шева на бузата и от хваналите тънка коричка рани по устните. Бяха се отворили отново.
От бараката излязоха още двама души. Те също бяха облечени в работни дрехи и макар че единият изглеждаше малко по-едър от другия, си приличаха като братя.
Брадатият се обърна към тях и ги попита нещо на френски.
Чули името Хари Локхарт, те поклатиха отрицателно глави и впериха изненадани погледи в лицето на Малоун.
„По дяволите, Джеб — каза си Чейс, — нали обеща, че ще бъде тук!“
— Какво е станало с вас? — попита брадатият. — Да не идвате откъм тези експлозии, които чухме преди малко?
Сиена непрекъснато обръщаше поглед назад към нивата, откъдето бяха дошли.
— Не можем да чакаме повече. Ако тоя тип Локхарт го няма да ни помогне… — Тя понечи отново да хукне.
Малоун заговори бързо на французина:
— Идвал ли е някой през последните две седмици, който да ви е казвал, че е тук, за да чака Чейс Малоун?
— Не, мосю. Единствените, които идват тук, сме ние тримата и още един-двама души от района, които обичат да карат стари самолети.
„Копеле такова! А уж се закле, че ще ме измъкнеш, Джеб!“
Погледът на французина се вдигна към небето, откъдето долетя отчетливото чаткане на приближаващ се хеликоптер.
— Този часовник струва шест хиляди долара. А сега ми покажи с каква бързина можеш да вдигнеш самолета си във въздуха.
16.
Стигнал до средата на нивата, Беласар се спря, като чу накъсания звук от паленето на малък самолетен двигател, който веднага след това премина в равномерно пърпорене. Двигателят постепенно набра обороти и по всичко личеше, че всеки момент самолетът ще излети. „О, не! — побесня от гняв той, втурвайки се отново напред. — Ако Сиена и Малоун са в този самолет…“
Двигателят достигна пълната си мощност, после шумът започна да се мести по пистата. „Изтървах ги“, помисли си вбесен Беласар и задъхан, се спря. Влажната от пот бяла риза лепнеше по тялото му. Той насочи пистолета си над бараките, хората му последваха примера му и всички зачакаха машината да се появи над покривите на бараките, за да стрелят по нея. Знаеше, че намерението му е безразсъдно, защото на летището сигурно има свидетели. Освен това можеше да убият Сиена или Малоун, вместо да ги принудят да кацнат отново. Но, за бога, трябваше да направи нещо. Не можеше да стои и да гледа как Малоун отлита с жена му.
17.
Потър видя димящите останки от хеликоптера и трите джипа, два от които смачкани, а вратите на третия — отворени, сякаш ония, които са били вътре, са изхвръкнали бързо от него. Сцената му напомни за последиците от една засада на Балканите преди около месец. Къде беше… Тъкмо се канеше да каже на пилота да не се приближава много, когато клетъчният му телефон иззвъня.
— Намирам се в съседната долина! — прогърмя гласът на Беласар. — Тук има писта! Сиена и Малоун са в един самолет и всеки момент ще излетят.
Докато Беласар му нареждаше какво да прави, Потър изпадна в необичайна за него еуфория. Хеликоптерът увеличи скоростта си, мина над билото и пред тях веднага се откри пистата. А също и току-що отделящият се от нея малък самолет. Въпреки че машината бързо набираше скорост, турбодвигателите на хеликоптера бяха по-бързи и Потър почувства мощта им, приятно притиснат в облегалката от ускорението.
Набрал височина, самолетът пое курс към възвишенията на запад. Хеликоптерът се спусна, бързо го настигна и се изравни с него от лявата му страна.
Потър огледа мяркащите се на задната седалка фигури и направи знак на пилота да се приземи.
Пилотът не му обърна внимание и самолетът се спусна стръмно надолу.
Хеликоптерът също.
Самолетът влезе в остър вираж надясно.
Хеликоптерът го последва.
— Изпревари ги — каза Потър. — Продължавай да му преграждаш пътя. Накарай го да се върне на пистата.
Но още преди пилотът на хеликоптера да изпълни заповедта, самолетът вирна нос нагоре.
Хеликоптерът също.
Внезапно малката машина се спусна към земята и зави под хеликоптера, понасяйки се в обратна посока.
Пилотът промърмори някаква псувня, обърна, влизайки в остър вираж, и отново подгони самолета, бързо скъсявайки разстоянието помежду им. Сега вече повтаряше мигновено всяко движение на самолетчето: пикираше, издигаше се, завиваше, отново се издигаше. И с всяка маневра се оказваше малко по-напред, принуждавайки го да завие в противоположна посока. Пилотът на хеликоптера се стараеше да предусети каква маневра ще предприеме самолетът, като заставаше на пътя му и му оставяше само един избор — обратно към пистата.
Приближили се достатъчно, двамата видяха брадатото лице зад изподрасканото стъкло на кабината и паниката, изписана на него. Френският на Потър бе отличен, а също и способността му да разбира по движението на устните. В момента пилотът псуваше.
Видяха как човекът се пресегна и грабна микрофона на радиото. Пилотът на хеликоптера намери честотата, която онзи използваше.
— Какво, по дяволите, искате от мен? — попита ги французинът.
— Върни се на пистата и кацни — отвърна Потър.
— Нямате право!
— Вашите пътници ми дават право.
— За какви пътници ми дрънкаш бе?
Съмнението изведнъж стисна сърцето на Алекс с такава сила, че той трепна.
— На седалката зад теб.
— Това са чували!
— Приближи се! — заповяда Потър на пилота.
Когато пилотът понечи да възрази, че е опасно да се приближават повече, Алекс изкрещя:
— Действай!
Вперил поглед през мътното стъкло на кабината, той напрегна зрение да различи тъмните фигури на задната седалка, които само преди малко бе убеден, че са на Сиена и Малоун. Не, изпъшка, различавайки най-сетне големите колкото човешко тяло очертания на това, което наистина се оказа чували.
