— Връщай се! — викна той на пилота.
18.
— Колко ти платиха? — яростно запита Беласар.
Дебелият мъж в работните дрехи го гледаше объркано.
— На мен? Нищо не са ми платили. Нямам представа какво става! Дадоха на Пиер някакъв скъп часовник, за да направи онова, което щеше да стори и бездруго — да излети за Марсилия!
— А те къде са?
Човекът посочи към пътеката, която се виеше между дърветата от другата страна на пистата.
— Откраднаха два велосипеда.
„Точно така — помисли си Беласар. — А може и ти да си им ги продал срещу някоя от гривните на Сиена.“
— Тогава не е късно. Няма да стигнат далеч. — Той измъкна пачка пари от джоба си и отдели няколко едри банкноти. — Дай ми ключа на комбито.
— И това няма да ви помогне.
— Какво искаш да кажеш?
Човекът посочи предната дясна гума.
Бе спукана. Същото бе положението с гумите на реното и на пикапа.
— Преди да си тръгне, оня ги спука.
— Оправете ги.
Бесен от загубата на време, Беласар не дочака връщането на Потър и хукна към пътеката. „Алекс ще види ситуацията отгоре — каза си той. — Няма да е трудно да различат мъж и жена, каращи велосипеди. Продължаваме. Ще ги пипнем. Никакво спиране.“
19.
Въртейки педалите с всички сили, Малоун влезе в следващия завой по виещия се през гората път. Дърветата се разредиха и черният път излезе на асфалтирано шосе. Той натисна спирачките. Отдясно иззад завоя се чу ръмжене на камион.
Сиена закова велосипеда до него.
— Бързо — каза Чейс. — Да отидем от другата страна.
Скочи от велосипеда и бутайки го, притича от другата страна на пътя, оставяйки го на асфалта пред още неизлезлия иззад завоя камион. После, размазвайки кръвта по лицето си, легна до колелото и го дръпна върху себе си.
— Придай си паникьосано изражение — каза на Сиена — и махни на шофьора да спре.
Камионът изскочи от завоя. Проснат на земята, хванал се за крака и е разкривено от въображаема болка лице, Малоун изведнъж се притесни, че камионът се приближава твърде бързо и няма да успее да спре навреме. И с този велосипед върху себе си нямаше да може да се изтърколи встрани, за да го избегне.
— Божичко! — Сиена махаше енергично с ръце. — Тоя ще ни сгази!
Докато се спускаше да дръпне велосипеда от Малоун, спирачките на камиона тежко изскърцаха. Обаче това не промени почти нищо. Огромната машина продължаваше да се носи към тях. Сиена захвърли велосипеда встрани и изтегли Чейс на банкета. Изпод блокиралите гуми на камиона излизаше дим. Поднесла на една страна, машината спря на десетина метра по-нататък от мястото, където Малоун бе легнал.
Камионът бе с дървена каросерия, закрита от голямо платнище. Бе пълна с дървени магарета и други дърводелски инструменти. Шофьорската врата се отвори с трясък, на пътя скочи мъж в работен комбинезон и се развика гневно. Френският му бе твърде бърз, за да успее Малоун да схване нещо, но Сиена отвърна нещо на също тъй бърз френски, сочейки окървавеното лице на Чейс.
Гневът на мъжа бързо се стопи и на лицето му се изписа тревожно изражение. Замрял за миг от изненада, шофьорът бързо се спусна към Малоун, помогна му да стане и го поведе към камиона.
— Рекох, че те е блъснала кола! Каза, че ще ни заведе на лекар — преведе Сиена разговора си с шофьора.
— Питай го дали отзад има място за велосипедите.
Докато мъжът помагаше на Сиена да качат велосипедите отзад и да ги скрият под брезента, Малоун се настани отпред и отметна глава, сякаш страдаше от непоносима болка. Шофьорът бързо се настани зад волана, а Сиена — от другата страна на Малоун. Включвайки на скорост, французинът подкара бързо напред.
— Казва, че най-близката болница е на десетина минути оттук — преведе Сиена.
— Може да се окаже много далеч — изпъшка Чейс с неподправена болка, чул шума от хеликоптер в далечината.
Надявайки се да накара шофьора да кара по-бързо, той усили стоновете и охканията.
Човекът изсипа цял порой френски думи.
Малоун едва надаваше ухо, заслушан в засилващия се рев на хеликоптерните витла. Предположи, че скоро камионът ще привлече вниманието на онези отгоре. В края на краищата на този път още не бе видял други превозни средства. Колко време щеше да мине, преди Беласар да се сети, че двамата със Сиена са стигнали асфалтирания път и са продължили с някоя кола?
Отпред се появиха няколко къщи. А зад следващия завой Малоун видя коли, камиони, велосипеди и хора. Бяха влезли в малко градче и шофьорът намали. Поставяйки се на мястото на онези отгоре, Чейс си представи как се взират надолу и виждат как набелязаният от тях камион се смесва с други автомобили. Спрели на стопа на кръстовище с още по-голям път, Малоун с облекчение видя интензивното движение по него — и двете платна бяха изпълнени с превозни средства от най-различен калибър и вид. Беласар вече нямаше как да ги проследи.
Засега, не забрави да допълни той. Знаеше, че Беласар няма да се откаже така лесно, а и проблемите тепърва започваха. Първо бе нужно да разубеди шофьора да не идва с него до болницата. След това трябваше да намери къде да се измие. Може би някъде около спешното отделение щеше да намери и тоалетна. После трябваше да намери начин да се измъкнат от градчето, преди хората на Беласар да са се събрали в района. При първия възможен случай щеше да се възползва от телефонния номер, който му бе дал Джеб. Това обаче бе друг проблем. Защо Джеб не бе спазил плана, който двамата бяха разработили? А този въпрос породи и следващия, много по-належащ проблем — изпитателните погледи, които му хвърляше от време на време Сиена, му дадоха да разбере, че чака с нетърпение обясненията му откъде знае за пистата и какво, по дяволите, става.
Седма част
1.
— Кой е този Хари Локхарт?
Гласът на Сиена бе тих. Вероятно се страхуваше да не обезпокои седналите пред тях пътници в автобуса. Обаче в него се промъкваха заповеднически нотки.
— Не знам. Никога не съм го виждал. Знам само, че пилот с такова име трябваше да ни чака.
Двамата бяха седнали най-отзад. Продавачът на гишето на автогарата едва ги качи в последния момент, приемайки с охота няколкото долара, които бяха останали на Малоун. Докато автобусът се измъкваше от града, започна да се смрачава и прозорците на последните къщи започнаха да светват един подир друг. Чейс се извърна назад, мъчейки се да разбере дали не са ги проследили.
Сиена обаче не го остави на мира:
— А кой е уредил Локхарт да ни чака?
— Един мой приятел.
