— Само че не го е уредил както трябва. Да не би да става дума за същия приятел, който ти е разказал какво се е случило с другите жени на Дерек? — Гласът й започна да става по-остър.
— Да.
— Значи си възнамерявал да ме измъкнеш още от първия ден?
— Да.
— Което означава, че си имал намерение да ме използваш срещу Дерек още от самото начало.
— Не — възрази Малоун. — Не беше така.
Двигателят на автобуса беше точно под тях и дрезгавият му шум заглушаваше гласовете им.
— За кого работиш?
— За никого.
Задницата на автобуса тънеше в сянка.
— Току-що призна, че имаш хора, които ти набавят информация. Малка група, която е трябвало да те подсигури.
— Не е това, което… Аз наистина работя с някои хора, но не работя за тях.
— ЦРУ?
— Да — призна той неохотно.
— Боже господи! — Сиена вдигна ръце и безпомощно ги отпусна на скута си. — Ако Дерек разбере, ако само си помисли, че ви помагам…
— Но не съм шпионин.
— По дяволите, как му викаш на това тогава?
Гласовете им постепенно се бяха извисили, карайки хората от предните седалки да обърнат глави към тях.
— Успокой се! Ако ме оставиш да ти обясня… — тихо каза Малоун.
— Точно това чакам.
От усилието да потиска емоциите си жилите на врата на Сиена се бяха опънали.
— Добре. — Чейс пое дълбоко дъх и й каза какво се бе случило на Козумел. — Твоят съпруг прати по дяволите много от нещата, които бяха важни за мен. И когато приятелят ми дойде и ми предложи начин да си отмъстя, аз се съгласих.
— И ме използва, за да се разплатиш с Дерек.
— Не затова…
— А аз ти вярвах! Мислех, че си приятел. Но ти през цялото време си ме лъгал, играл си…
— Никога не съм те лъгал.
— Но и истината не ми каза.
— Не цялата. Какво щеше да направиш, ако ти я бях казал?
Тя отвори уста, но този път не можа да измисли нищо.
— Мъжът ти наистина смяташе да те убие. Но ако ти бях казал всичко, щеше ли да ми повярваш? Щеше ли да тръгнеш с мен или щеше да си помислиш, че ти играя номера?
Сиена отново нямаше какво да каже.
— Аз съм твой приятел — каза Малоун и протегна ръка.
Но тя не я пое.
— Никога не съм те използвал — продължи той. — Пет пари не давам дали ще кажеш нещо на Управлението или не. Най-важното за мен е, че те измъкнах оттам.
Сиена седеше на седалката толкова неподвижно, сякаш дори не дишаше.
— Не знам вече на кого да вярвам.
Тя се извърна към него и дълго го гледа. И когато най-сетне стисна ръката му, направи го така, като че ли се намираше на ръба на пропаст и се държеше за него, за да не падне.
2.
Автобусът пристигна в Ница около полунощ. От мрака и от ярките светлини Малоун не можа да добие впечатление за града. Надишал се на нафтови пари в автобуса, дори не усети и соления мирис, носещ се откъм морето.
За да избегне риска да попадне на хората на Беласар, слизайки на автогарата, той избра една случайна пресечка и помоли шофьора да спре. Още като слязоха, отведе Сиена на едно оживено място.
— Не знам какво се е объркало с онази писта — каза той, — но двамата с Джеб имаме резервен вариант.
Влязоха в денонощен магазин, където Малоун похарчи и последните си останали долари за сандвичи, плодове, вода и фонокарта.
— А сега да намерим телефон.
На ъгъла имаше и докато Сиена напрегнато гледаше Малоун, той мушна фонокартата в процепа и набра номера, който Джеб го бе накарал да запомни наизуст. „Още малко — каза си той. — Скоро ще се махнем оттук.“
От другата страна телефонът иззвъня два пъти, преди да го вдигнат. С лудо биещо сърце Малоун започна да дава паролата, която му бяха дали — „художникът“, — когато някакъв записан глас го отряза на половин дума. Френският му обаче бе много бърз и той не можа да разбере нищо. Връзката прекъсна.
— Какво, по дя…
Сиена пристъпи към него.
— Проблем ли има?
— Сигурно съм набрал погрешно.
Той отново опита, но същият записан глас отново го прекъсна.
— Не мога да разбера какво казва. Я опитай ти.
Каза й номера и внимателно проследи пръстите й, докато го набираше.
Нервно сбърчила вежди, тя изслуша записа. После бавно окачи слушалката на вилката.
— Номерът е изключен.
— Какво?
— ЦРУ май не си плаща сметките за телефона — каза тя с горчив присмех. — И са им изключили номера.
„Джеб, кучи син такъв! — помисли си гневно Малоун. — Какви номера ми въртиш? Или нещо се е объркало?“
3.
Беше почти един след полунощ, а те още ходеха безцелно из тесните и потънали в мрак странични улици.
— Този хотел отпред май изглежда добре.
— И още как.
Но двамата минаха покрай примамливо светещия вход на хотела, знаейки много добре, че няма да посмеят да се регистрират в него. Без достатъчно пари в брой, за да вземе стая, Малоун трябваше да използва кредитната си карта, обаче Беласар сигурно вече бе заповядал на компютърните си специалисти да влязат в базата данни на всяка компания за кредитни карти и да следят за всички сделки, направени на името на Малоун. Ако използваше кредитната си карта, Беласар и хората му щяха да нахлуят в хотела още преди да се е съмнало.
— Нося със себе си някое и друго бижу — каза Сиена, — но няма да можем да ги продадем по-рано от утре сутринта, когато заложните къщи отворят.
— Може да се наложи да чакаме и още по-дълго.
— Какво искаш да кажеш?
— Твоят съпруг ще провери дали някое от бижутата не липсва. И ще се сети, че имаш намерение да го продадеш. Като нищо можем да влезем в капан.
— Всичко прилича на капан.
