Разговорът се провеждаше дванадесет часа по-късно. Намираха се в апартамент над кафенето, където Джеб, запъхтян от бързото изкачване на стълбите, бе вперил изумен поглед в Малоун. Лицето му бе почервеняло от усилието и той изглеждаше малко по-пълен от последната им среща.
— Бях във Вашингтон, когато научих. И дойдох по възможно най-бързия начин. Не искам да си мислиш, че съм те оставил на произвола на съдбата.
— Точно това ми мина през ума.
— Божичко! — Джеб плесна коленете си с длани. — През много неща сме минали с теб, приятелю. Ти ми спаси живота. Заклевам ти се, че никога не съм и помислял да те изоставя без подкрепа. Погрижиха ли се за вас?
Малоун посочи чашите и чиниите на кухненския плот.
— Не знам какво си им казал по телефона, но кажи-речи на всеки кръгъл час идваха с подносите.
— Боже господи, лицето ти! Какво е станало с него?
— Трябваше да го видиш как изглеждаше, преди да го почистят! — отвърна Чейс и му обясни как е получил нараняванията.
— Копелето му мръсно!
— Същата мисъл мога да я изразя и с по-силни думи.
— Ами… — Джеб се извърна към Сиена. Малоун му я бе представил още с влизането му тук, но оттогава по-голямата част от разговора бе посветена на извиненията на Джеб. И му личеше, че полага усилия да не я зяпа смаяно. — Ранена ли сте?
— He. — Сиена преценяващо го изгледа. — Но след всичко случило се не съм изпълнена с кой знае каква увереност.
— Не ви обвинявам, ако си мислите, че не си разбирам от работата. Но ви моля да ме изслушате. — Джеб объркано прокара пръсти през късо подстриганата си руса коса. — Чейс, след като се сдърпа с Беласар в „Содби“, ти просто изчезна от лицето на земята. Последния път, когато са те видели, бил, когато Беласар те боднал с пръстена си и хората му те извлекли от „Содби“.
Сиена не знаеше за тези подробности и сега се наведе разтревожено напред.
— Знаехме също така, че си отпътувал в лимузината на Беласар. И след това… пуф — няма те. Два дни по-късно от Ийст Ривър бе изваден труп с толкова размазано лице, че не можеше да се идентифицира. Без зъби и без пръсти. Лицето беше обгорено с горелка.
Сиена пребледня.
— И беше облечен като теб. Колкото теб висок и с твоето тегло. В джоба на якето му имаше ключ от „Паркър Меридиън“ — хотела, в който ти беше отседнал. И сега сигурно разбираш защо сме направили такова заключение.
— Само че преди това хората на Беласар вече бяха взели багажа ми оттам и ме бяха отписали от хотела — възрази Малоун. — Като сте разбрали, че вече не съм регистриран в хотела, трябвало е да ви стане ясно, че този труп не е бил моят.
— Работата е там, че никой не те е отписвал от хотела.
— Какво?
— Ти още фигурираше в списъка като гост на хотела. Дрехите и нещата ти още си бяха там, когато се качихме в стаята ти.
— Нечии други — да, но не и моите. Чантата ми беше в самолета на Беласар. Направихте ли си труда да сравните евентуалните косми по тези дрехи с тези от дома ми в Козумел? Опитахте ли се да сравните проби от ДНК-то на този труп с мо…
— С какво да ги сравним? Чейс, твоят дом повече не съществува! След като ти си тръгна, булдозерите го изравниха със земята. И камионите отнесоха остатъците.
За миг Малоун изгуби дар слово.
— Но… Беласар ми каза, че е спрял булдозерите. Каза ми, че щял да възстанови… — Гласът му се превърна в хрип. — Точно както ми каза, че хората му са ме отписали от хотела.
— Но дори и тогава не се отказах — продължи Джеб развълнувано. — Опитах се да намеря някой, който евентуално те е видял да слизаш от самолета на Беласар. Безуспешно. Проверих дали властите на летището в Ница са те отметнали като влизащ в страната, но и там нямах късмет. После зачаках някакъв знак от теб. Нищо. Това са пет седмици, Чейс. Отписахме те. Изобщо не очаквах да те видя пак. С всички сили се стараех да накарам шефовете да не го правят, но накрая вече нямаше накъде и те удариха катанеца.
Малоун бе свел поглед и се взираше в ръцете си.
— Ще те разбера, ако ме гледаш накриво — каза Джеб, — но какво би направил ти на мое място? Кълна се — никой от нас не е виновен за това!
Костюмът на Джеб бе измачкан от дългия полет. Очите му бяха зачервени от безсъние. Якото му тяло сякаш бе подпухнало от дългото стоене на едно място.
— Всичко е наред — каза Чейс.
— Наистина искам да изчистя този проблем, приятелю. Не искам да мислиш, че съм те подвел.
— Не мисля. Всичко е наред. Пак сме на линия.
— Сигурен ли си? Лошо няма, така ли?
— Абсолютно.
— А докато вие тук се кълнете във вечна любов, мъжът ми продължава да ни търси. — Тонът на Сиена говореше, че каквото и да изпитва Малоун, тя самата не се чувства особено сигурна. — Непрекъснато ми се струва, че хората му всеки момент ще нахлуят през тази врата. Как ще ни помогнеш?
Джеб за първи път я погледна право в лицето.
— За мен ще бъде удоволствие да ви докажа, че си разбирам от работата.
7.
След падането на нощта на тридесет километра източно от Ница, на тесния крайбрежен път, спря един ван. Малоун и Сиена слязоха, придружени от Джеб и още трима въоръжени мъже. Докато ванът тръгваше, шестимата се заспускаха внимателно надолу по скалистия бряг до мястото, където ги чакаше надуваема лодка с извънбордов мотор. На около километър навътре в морето те се качиха на малък товарен кораб и поеха към Корсика.
— След два дни ще бъдете прехвърлени на американски самолетоносач, маневриращ из тези води — каза им Джеб, след като съгласува графика по защитената от подслушване радиостанция. — Оттам със самолет ще ви откарат до една наша база в Италия, а оттам… — разпери той ръце — …у дома.
— Където и да е това — промърмори Сиена.
Тримата седяха в слабоосветения камбуз, докато другите останаха на палубата, наблюдавайки околността за светлини.
— Какво да ви донеса? — попита ги Джеб. — Кафе? Горещ шоколад? Нещо по-силничко?
— Горещ шоколад звучи добре — обади се Сиена.
— За мен също — каза Малоун.
— Ей сега — отвърна Джеб. — А след това, като знам какво сте преживели и сигурно сте изтощени… На кърмата има нарове.
— Много съм напрегната, за да спя — каза Сиена.
— Тогава защо не поговорим по работа?
— Не може ли да почака до сутринта? — попита Малоун.
— Не насилвам нещата. — Джеб разкъса опаковката на сместа за горещия шоколад. — Както каже Сиена.
Във въздуха се носеше мирис на нафта.
— Всичко е наред. — Тя въздъхна уморено. — Давай да свършваме и с това.
— Ще отнеме повече време, отколкото си мислиш — каза й Малоун.
Корабът леко се полюляваше на вълните.
— Чейс, опитвам се да го направя колкото е възможно по-приятно — каза Джеб. — Ще се движим с такава крачка, с каквато тя поиска.
