— Тогава аз започвам първи — каза Малоун, давайки й възможност да си почине. — В имението видях двама души.
Ръката на Джеб, наливаща горещия шоколад в една от чашите, застина във въздуха.
— Бяха руснаци — продължи Чейс. — Единият от тях докара с хеликоптер няколко сандъка апаратура. И когато работниците започнаха да пипат малко по-непохватно, той се притесни много, сякаш се страхуваше какво може да стане, ако нещо вътре се счупи. Успях да се добера до сградата, където бяха настанени двамата руснаци, и ги видях през прозореца. В сандъците имаше лабораторна апаратура.
Сиена сви вежди, давайки си сметка колко малко е знаела за дейността на Малоун в имението.
— Лабораторна апаратура? — попита Джеб. — За какво?
— Да пукна, ако знам!
— Я ми ги опиши тези руснаци.
— Мога да направя нещо по-добро от това.
— Какво искаш да кажеш?
Въпросът на Джеб бе изписан и на лицето на Сиена.
— Намира ли ти се някой и друг лист хартия тук?
Джеб се разрови из чекмеджетата и шкафовете и накрая донесе бележник с жълта хартия двадесет на петнадесет сантиметра и молив.
Малоун подреди мислите си, без да бърза, и започна да рисува, припомняйки си чертите на двамата руснаци от рисунките, които им бе правил само преди две нощи. Толкова пъти ги бе повтарял, че сега с лека ръка нахвърляше формата на лицата и чертите им. От време на време от клатенето на кораба ръката му трепваше и моливът правеше излишно движение, но той бързо изтриваше сбърканото и продължаваше да добавя нови и нови детайли.
Времето сякаш спря. Чак когато моливът спря танца си по хартията и лицата бяха завършени, той разбра, че са минали двадесет минути. Сякаш бе забравил за миг къде се намира. Но се сепна и бутна скиците към Джеб.
— Да ти изглеждат познати?
— Опасявам се, че не. — Джеб отнесе листовете под лампата. — Но са достатъчно ясни и съм сигурен, че някой от Управлението ще ги разпознае. Ясни ли казах? По дяволите, те са почти снимки. Това, дето сега го направи… Никога не съм виждал подобно нещо.
Малоун се извърна към Сиена:
— Ако не си уморена, искам да опитам нещо.
— Какво е то?
— Мисля, че ще спести време, когато те разпитват. Все пак може да почакаме и до утре, ако…
— Не, ти възбуди любопитството ми.
— Онзи човек, с когото мъжът ти се срещна в Истанбул, каза ли си името?
Въпросът свари Джеб неподготвен и той се наведе напред, внезапно заинтригуван:
— Какъв човек?
— Никога не съм чувала имената на хората, с които Дерек прави бизнес — отвърна Сиена. — И дори когато съм била с него, тези, с които се срещаше, избягваха да се обръщат един към друг дори с малките си имена.
— Истанбул ли? — настоя Джеб. — Кога беше това?
Сиена му каза и добави:
— Беше много важна среща. Дерек се беше притеснил доста за нея.
— Ние се опитваме да следим дейността на мъжа ти — каза Джеб, — но за тази среща и представа си нямах.
— От това доверието ми към вас изобщо не нараства — промърмори Сиена.
Джеб заби поглед в чашата си.
Малоун взе молива и го надвеси над хартията.
— Я ми го опиши.
Сиена кимна с разбиране:
— Имаше вид на човек от Близкия изток.
— Опиши ми формата на лицето му.
Тя вдигна поглед над главите им, напрягайки паметта си.
— Продълговато.
— Тясно, широко?
— Много тясно.
— Мустаци, брада?
— Тънки мустачки.
— Извити или прави?
Докато Джеб, крайно заинтригуван, гледаше очаровано, Малоун бавно нанасяше чертите на лицето, описвано му от Сиена. По-голямата част от въпросите се отнасяха до пропорциите му — форма на устните, на носа, на очите. Високо или ниско чело? На колко години изглежда? Към петдесетте? Чейс добави бръчици около очите и по челото му.
— Горе-долу така ли изглежда?
— Устните му бяха по-пълни.
Той нанесе корекцията.
— Очите му гледаха някак по-остро.
— Чудесно.
Малоун откъсна хартията от бележника, прекопира детайлите от първата груба скица без размазаните от гумата петна и плетеницата излишни линии. Съсредоточи работата си върху очите, добавяйки остротата, за която бе споменала Сиена.
— Да кажеш нещо за скулите му?
— Често изглеждаше така, сякаш е лапнал нещо кисело. Бузите му бяха вдлъбнати.
Моливът в пръстите на Чейс затанцува по-бързо.
Джеб заобиколи масата и застана зад гърба на приятеля си.
— Божичко, познавам го!
— Какво?
— Когато ми възложиха да работя срещу Беласар, трябваше да се запозная и с всички други контрабандисти на оръжие. Това е Тарик Ахмед, най-големият му конкурент. Преди около две години двамата се споразумели кой на коя територия да работи, за да не си пречат един другиму. Беласар взел Африка, Европа и Южна Америка, а Ахмед — Близкия изток и Азия. Беласар го изработи в Ирак, а Ахмед го преметна в Етиопия. Но в общи линии двамата се разбираха, особено когато ставаше въпрос за проблеми с други търговци на оръжие, опитващи се да работят на тяхна територия. За какво тогава им е трябвало да се срещат? Да не би примирието им да е към края си?
— Нямам ни най-малка представа — отговори Сиена. — В мое присъствие мъжът ми никога не говореше за бизнес. По косвен път научих как е натрупал богатството си.
— Искаш да кажеш, че той никога не е споменавал нечие име, нито пък нещо за сделките си?
— Точно така.
— Тогава за какво сте разговаряли?
— Много малко разговаряхме. След като Дерек се ожени за мен, аз станах просто поредният предмет от колекцията му.
Разочарованието, изписано по лицето на Джеб, направо можеше да се пипне с ръка. Явно бе очаквал нещо повече от нея.
— Точно затова исках веднага да ти направя тези скици — намеси се Малоун. — Това е единственото съществено нещо, което ще излезе от цялата работа.
— Може и да не е. Преди да сме ви разпитали и двамата, трудно е да се каже какво ще излезе. Нещо, което сега не си спомняте, някоя изтървана дума, дочута от вас, но сметната за маловажна…
— Колкото по-бързо го направя, толкова по-скоро ще съм свободна. Значи това е първата работа утре сутринта, така ли?
