Малоун сграбчи настолната лампа от нощното шкафче и с все сила я запокити към прозореца. Лампата стана на парчета, но на стъклото му нямаше абсолютно нищо. Тогава той взе лампата от другата страна на леглото и я тресна в огледалото над бюрото, закривайки лицето си с ръце да не го удари някое парче. После дръпна едно от чекмеджетата на гардероба и го стовари върху стъкления плот на масичката в ъгъла. Извади още едно чекмедже и го запрати по осветителното тяло на стената, правейки го на сол. Тъкмо извади трето чекмедже и се приготви да разбие огледалото в банята, когато вниманието му бе привлечено от металически звук откъм вратата и той се спря.
Някой отвън превърташе топката.
Влезе Джеб, клатейки глава укорителено. Костюмът сякаш стягаше едрото му тяло.
— Какви ги вършиш, по дяволите?
— Къде е Сиена?
— Когато свършим, ще я видиш.
— Не, ще я видя сега — изръмжа Малоун и тръгна да го заобикаля.
Джеб го спря, слагайки ръка на рамото му.
— Сега не може.
— Махни се от пътя ми!
— Виж какво, тук има правила, които трябва да спазваме.
— Вече няма да ги спазваме. Къде е тя?
— Чейс, правиш голяма…
Малоун отмести ръката му, излезе от банята и тръгна да излиза в коридора.
— Стой!
Пред него застана въоръжен мъж и вдигна ръка с възпиращ жест.
— Сър, ще трябва да се върнете в…
— Върви по дяволите! — Малоун го блъсна встрани. — Сиена!
— Стой! — повтори Джеб.
Излязъл в коридора, срещу него тръгна втори въоръжен мъж и го блъсна назад. Малоун се престори, че губи равновесие. И когато въоръженият се приближи, за да го блъсне втори път, Чейс стегна пръстите на дясната си ръка и ги заби в диафрагмата на мъжа. Издавайки хъхрещ звук и пребледнявайки като платно, мъжът грохна на колене. Малоун моментално се извъртя и нанесе жесток удар в гърдите на другия пазач, който се бе спуснал срещу него. Онзи отскочи назад като дръпнат с въже и рухна по гръб на пода.
Без да излиза от бойната си поза, Малоун се извърна към Джеб:
— А ти няма ли да участваш?
— Господин Малоун.
Той се извърна към приличащия на бюрократ мъж, наближаващ шестдесетте.
— Мисля, че трябва да поговорим.
9.
Мъжът бе с оредяла посивяла коса, среден на ръст и тегло, но скованата му стойка и заповедническият поглед, леко увеличен от стъклата на очилата в метална рамка, му придаваха присъствие, неотговарящо на вида му. Придружен от двама помощници, той току-що бе излязъл от една стая, малко по-нататък по коридора. Бе оставил вратата отворена.
— Сиена там ли е?
Възрастният разпери ръце.
— Вижте сам.
Малоун мина покрай първия пазач, без да обръща внимание на опитите му да се изправи. С бърза крачка подмина и бюрократа и влезе в стаята, която се оказа офис със стъклени лавици по стените, бюро с компютър върху него и цяла редица монитори за вътрешно наблюдение, на единия от които се виждаше стаята му. Сиена я нямаше в офиса, нито пък я забеляза на някой от екраните.
— Казах ви всичко, което знам — обърна се Малоун към възрастния, влязъл след него с помощниците си и Джеб, който затвори вратата след себе си. — Не се захванах с тази работа, за да се държите с мен като със затворник. Къде е Сиена? Искам да я видя.
— Да, във вашето досие е отразено, че имате проблем с подчинението.
— Искате да видите на какво викам аз проблем ли?
Малоун вдигна компютърния монитор от бюрото и го запрати на пода. Екранът му се пръсна.
— Да ви покажа още един проблем?
— Вие сте проблем. Изразихте се достатъчно ясно. Нека сега се изразя и аз.
— Защо все пак имам чувството, че нещо не можем да се разберем?
— Десет минути.
— Какво?
— Трябва да разберете някои неща.
Малоун се напрегна и изгледа подозрително мъжа.
— Доста дълго пътуване изкарахте. Седнете. Искате ли да хапнете нещо? Или пък да пийнете?
— Десетте ви минути отлитат.
— Казвам се Джереми Ластър.
— Съмнявам се дали това е истинското ви име, но щом така желаете, добре, вие сте Джереми Ластър.
Мъжът въздъхна.
— Като се имат предвид отношенията ви с госпожа Беласар — натърти на „госпожа“, като че ли Малоун не бе наясно, — мога да разбера защо проявявате такова нетърпение да я видите, но известно време това няма да ви бъде разрешено.
— Колко дълго ще бъде това известно време?
— Невъзможно е да се каже.
— Така си мислите вие. — Малоун тръгна към вратата.
— Имам още девет минути — каза Ластър.
Чейс се поколеба дали да не продължи напред и да се опита да излезе, после се извърна към Ластър:
— Използвайте ги.
— Казахте вече, че не сте свързан с нас. При това положение е трудно човек да ви съобщи някои неща. В Управлението се работи на принципа „не бива да знаеш повече от онова, което е необходимо за работата ти“. И тъй като сте външен човек… — Ластър вдигна безпомощно рамене.
— Започни работа при нас и ще ти съобщя всичко, това ли искате да ми кажете?
— Пази боже! Видях вече достатъчно, за да се убедя, че не ставате за нас.
— Радвам се, че поне за едно нещо имаме еднакво мнение.
— Това, което се опитвам да направя, е да изясня колко необичайни са обстоятелствата, които ме карат да ви обясня всичко. — Ластър се приближи до бюрото и взе някакъв лист. — Това е декларация за неразгласяване. Тя забранява да разгласявате онова, което ще ви кажа. Наказанието за нарушаването й е доста сурово.
— Необозначен гроб в гората, а?
— Дръжте се сериозно.
— Че кой се шегува? — Малоун взе документа и го прочете. — Значи трябва да подпиша и тогава ще ми кажете всичко, така ли?
Ластър му подаде химикалка.
Чейс нетърпеливо се разписа.
— Чудесно. Почвайте да говорите.
— Най-сетне някакъв напредък. — Ластър взе документа, сложи го в куфарчето си и извади оттам черно-бяла снимка на мъжа, когото Сиена бе видяла в Истанбул. Бе доста близка със скицата на Малоун. — Както ви каза господин Уейнрайт, този човек ни е познат. Тарик Ахмед. Друг търговец на оръжие на черно. Извънредно много искаме да узнаем каква е била целта на срещата им. И мислим, че отговорът е свързан с
