Джеб кимна.
Сиена и Малоун се надигнаха от масата и се отправиха към кърмата, но Джеб го спря с небрежен жест, сякаш току-що се е сетил за нещо:
— Ъъъ… Чейс, може ли да поговорим за минутка?
— Разбира се.
— На палубата.
— Разбира се — повтори Малоун озадачено и докосна рамото на Сиена. — Ще се видим по-късно.
Тя докосна ръката му в отговор и изчезна в сенките на кърмата. Звездният покров над главите им сияеше. Не можеше да си спомни да е виждал някога толкова много звезди. Хладният бриз леко рошеше косата му.
— Имам нужда от малко пояснение.
— За?
— Просто искам да се уверя, че това не е плод на въображението ми. Като те гледам как се грижиш за нея… как я докосна по рамото преди малко… Има ли нещо между вас?
— Моля?
— Е, въпросът ми не е чак толкова труден. Има ли нещо емоционално между вас?
— Какво, по дяволите, те засяга това?
— Виж сега… като твой водещ…
— Мой водещ?
— Ти не си минал необходимата психологическа подготовка, така че нека ти обясня някои неща. Работата много се обърква, когато някой оперативен агент се обвърже емоционално с информатора си. Между многото други неща ти губиш и обективността си. И може да пропуснеш нещо важно, което да е полезно за нас.
— Говориш така, сякаш работя за вас — възнегодува Малоун.
— Е, какво му викаш тогава на това, което правим с теб?
— Когато се захванах с тази работа, ти казах, че мотивите ми са лични. Нямат нищо общо с Управлението.
— Да, но сега имаш огромна нужда от него — отвърна Джеб, — затова няма да е зле да премислиш ситуацията още веднъж. Тя е най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Афинитетът ти към нея е повече от разбираем. Обаче Беласар иска да се добере повече до нея, отколкото до теб. И ако сте заедно, удвояваш шансовете му да се добере и до теб.
— Не и ако си вършите работата както трябва.
Джеб извърна поглед към мастиленочерните води около тях, мъчейки се да се успокои.
— Просто се опитвам да ти помогна като на приятел. Правиш грешка.
— Грешка ще е, ако пропусна шанса да бъда с нея.
— Хей, полагам всички усилия да бъда тактичен с тази работа — възкликна Джеб. — Не за първи път възниква подобна ситуация. При девет от десет случая, когато агент завърже романтична връзка с информатор, тя се разпада още когато напрежението по задачата намалее. Приятелю, мисля, че си тръгнал по наклонената плоскост.
— А аз мисля — в гласа на Малоун се промъкнаха сурови нотки, — че е по-добре да престанеш да ме смяташ за един от оперативните си работници.
— Както кажеш.
— Точно така — натърти Чейс. — Както аз кажа.
8.
Разпитът започна веднага сутринта. Продължи през целия ден, докато накрая не ги прехвърлиха на самолетоносача. Починаха си малко по време на полета до базата в Италия, но веднага след като американският С–130 отлетя оттам на път за Съединените щати, Джеб поднови разпитите. Един от въоръжените мъже с него му помагаше, разпитвайки понякога Малоун, понякога Сиена, и винаги го правеха в отдалечени места, за да избегнат евентуално подслушване. Джеб и неговият човек понякога разменяха местата си — целта беше разпитваният да не свиква с един и същи начин на задаване на въпроси. Освен това водещият разпита можеше да зададе въпрос, който другият разпитващ вече е задавал, но да го перифразира по такъв начин, че да подтикне паметта на разпитвания.
Всъщност това не беше разпит, макар че настоятелната и като че ли несекваща последователност на въпросите се свеждаше до един главен въпрос. За Сиена това беше кошмарната задача да възстанови петте години на брака си с Беласар. За Малоун периодът беше само пет седмици, но винаги когато го викаха отново и отново да отговаря на безброй въпроси, излизаше все по-уморен и това го караше да изпитва дълбоко съчувствие към Сиена, питайки се как ли се чувства, след като се налага да си спомня толкова много неща.
Още от самото начало на разпитите на Чейс и Сиена им бе забранено да се виждат. Смяташе се, че двамата могат да сравняват казаното от тях на разпитите, като по този начин „замърсят“ паметта си, опитвайки се да съгласуват спомените си. Единствените, на които бе позволено да сравняват, бяха Джеб и неговият помощник и те го правеха с неизтощимо усърдие, опитвайки се да открият несъответствия, използвайки ги като основа за задаване на още и още въпроси, които евентуално биха подтикнали паметта към нови и нови отговори.
След като транспортният самолет кацна във военновъздушната база „Андрюс“, групата бе откарана с хеликоптер, който кацна в една голяма ливада във Вирджиния, оградена отвсякъде с гори. Там, за голямо неудоволствие на Малоун, отново не ги събраха със Сиена — качиха ги в различни коли и ги откараха в ниска модернистична сграда от метал и стъкло. Беше по-малка от тази на Беласар. Материалът и дизайнът изобщо не бяха същите. Обаче не можеше да потисне чувството, че много малко неща са се променили, че се намира отново там, откъдето е започнал. Градинарите, които не проявяваха никакъв интерес към градинарство и които нямаха никаква работа тук по това време на сезона — края на март, подсилваха подозренията му, че не са никакви градинари, а охрана.
Колата със Сиена пристигна първа. Докато Чейс слизаше от неговата, трима души вече се бяха спуснали и я водеха към двойните стъклени врати на сградата. Сиена само за миг успя да го зърне през рамо — с нещастния й поглед, вперен в него, тя му заприлича на уплашено животно, поведено към клетката му, — след това изчезна. Джеб не се виждаше никакъв. Тъй като наоколо нямаше на кого да се оплаче, Малоун се остави да го заведат вътре.
Таваните в сградата бяха високи, а подовете — постлани с плочи. Имаше коридори вляво, вдясно и напред. Нямаше начин да разбере накъде са отвели Сиена, но той бе отведен по левия коридор и настанен в стая в края му. Бе просторна, с ведомствена мебелировка. Обаче това, на което Малоун обърна най-голямо внимание, беше огромният прозорец, който бе неотваряем, а необичайната му дебелина му подсказа, че е и противокуршумен. Гледаше към плувен басейн, чието зимно покривало още не бе свалено, а по-нататък се простираха унилите, лишени от зеленина хълмове. Виждаха се и тенискорт, конюшня и полоса за езда, които явно отдавна бяха занемарени. Много се съмняваше, че ще бъдат използвани и по време на престоя им със Сиена тук. Видя как отдолу един „градинар“ вдига поглед към неговия прозорец. Обръщайки се към стаята, той впери очи в миниатюрната камера, монтирана в горния срещуположен ъгъл на стаята.
Краката го боляха от толкова много пътуване по въздуха. Главата му се пръскаше, а очите му пареха от недоспиване. От два дни не бе имал възможност да говори със Сиена. Къде, по дяволите, я бяха отвели? Какво правеха с нея? Непрекъснато му се струваше, че още е в имението на Беласар.
— Лайнарски работи — каза той към камерата.
После отиде до вратата и се опита да я отвори, но тя се оказа заключена. От дясната й страна на стената имаше клавиатура с цифри и явно само оттам можеше да се отвори.
— Хей! — задумка той по вратата. — Ако има някой отвън, отворете!
Никакъв отговор. Той задумка по-силно.
— Отворете тая шибана врата!
Нищо.
— Прекрасно.
