Малоун се приближи и усети как сърцето му заби по-бързо. На него, гледана в гръб, Сиена гледаше навън, застанала пред голям прозорец, подобен на този в неговата стая. Образът бе черно-бял и зърнест, даван отгоре надолу към нея от срещуположния ъгъл на стаята. Обективът бе с ефект на рибешко око и леко изкривяваше. Нищо обаче не можеше да скрие красотата й.
— Тази вечер пак ще я разпитваме за сестрата на Беласар — каза Ластър. — Нищо не знаехме за нея. Нужни са ни още подробности.
— Абе я се скрий някъде!
10.
Когато Малоун се върна в стаята си, всичко в нея бе възстановено: стъклото на масичката, осветителното тяло и огледалото бяха подменени, парчетата — грижливо пометени. Забелязал, че вратата на гардероба е открехната, той я отвори и видя окачените на закачалки дрехи: спортно яке, две ризи, дънки, един панталон — всички с неговия размер и чисто нови. Дааа, въздъхна той, съвсем като у Беласар.
Небето навън помрачняваше, всеки момент сигурно щеше да завали и голите клони унило се поклащаха от лекия ветрец. Той се приближи до прозореца и първите капки зачукаха по стъклото. Лампата в стаята не светеше. Небето потъмня още повече и в стаята стана тъмно като привечер.
Трябваше да направи още един опит да я види.
„Какво, с тия двамата отвън, които само чакаха повод да му го върнат?“, запита се той. Един от помощниците на Ластър държеше в ръка нещо, подозрително приличащо на плоските калъфчета, в които лекарите си носят спринцовките. Малоун бе сигурен, че ако направи нов опит да види Сиена, ще го упоят като нищо.
Като Беласар с пръстена в „Содби“.
„Спокойствие, спокойствие — заповтаря си той. — Вземи се в ръце. Обмисли нещата.“
Точно така, минаха му през ума думите на Ластър. Дори ако двамата със Сиена разполагаха със свободата да си тръгнат оттук, когато поискат, какво щяха да направят? Малоун бе разчитал Управлението да разреши проблема им, обаче Ластър кажи-речи бе признал, че Управлението не предлага никакво решение. Беласар непрекъснато щеше да се опитва да ги намери и с неговите възможности най-накрая щеше да успее. А през това време те щяха да се стряскат и от собствените си сенки. Наистина имаха нужда от Управлението, което — ако не друго — поне можеше да им набави нови самоличности и документи. Как щяха да се крият без нови кредитни карти, шофьорски книжки и паспорти?
Дъждът чукаше по прозореца. Беше станало още по-мрачно и Малоун виждаше собственото си разстроено отражение в стъклото.
Някой почука на вратата. Обръщайки се, той я видя да се отваря и забеляза, че в подалата се ръка няма ключ. Изводът сам се натрапи: макар че вратата отвътре можеше да се отвори само ако се набере правилният код на клавиатурата до нея, отвън тя се отваряше просто като завъртиш топката.
Влезе Джеб с виновен израз на лицето, понесъл в една ръка пакет от шест бири, а в другата — бутилка „Джак Даниълс“.
— Примирие?
— Ти здраво ме преметна.
— Измъкнаха работата извън моя контрол.
— А изобщо някога била ли е под твой контрол?
— Така си мислех. Но явно съм бъркал. Може ли да вляза?
— Откога затворникът има право да дава разрешение?
— От днес.
Чейс въздъхна и му махна да влиза.
— Какво предпочиташ? — попита го Джеб, слагайки бирата и уискито на бюрото.
— Например някой и друг паспорт.
Джеб го изгледа учудено.
— Комплект нови документи за самоличност — поясни Малоун. — Колкото да ми вдъхнат малко увереност в бъдещето.
Приятелят му отвори уста, затвори я, помисли малко и накрая каза:
— Ще видя какво може да се направи.
— А аз си мислех, че вече действате по въпроса.
Джеб отклони темата:
— Какво искаш за вечеря?
— Да не си станал шеф на продоволствието?
— Просто искам да ти е приятно.
— Още малко и ще започнеш да оставяш шоколади на леглото ми.
— Хайде стига де! Вярно, че работата се закучи. Има обаче едно нещо, което казват за истинските затвори: „Може да ти бъде лесно, но може да ти бъде и трудно.“ Защо просто не си пийнем, да хапнем по един стек на вечеря и след това да гледаме „Лейкърс“, а? Нещата можеха да бъдат доста по-зле.
— Искам да я видя.
— Знам, приятелю.
— Заведи ме при нея.
— Съжалявам. Наистина съжалявам! Доколкото знам, тя е настоявала за същото.
Сърцето на Малоун се преобърна.
— Само това повтаря. Слушай, ако зависеше от мен… — Джеб завъртя капачката на бутилката. — Но Ластър е решен да я накара да си припомни всичко. И смята, че ако й даде това, което иска, защо тогава ще й трябва да ни помага?
— Двамата с него някой ден ще седнем и хубавичко ще си поговорим.
Дъждът шибаше по прозорците с все сила.
— Имаш ли чаши? — попита Джеб.
— В банята сигурно има.
Разнесе се тътен от гръмотевица.
— Ще ида да видя — каза Уейнрайт.
Следващият тътен разтърси сградата. Дебелината на стъклото се оказа недостатъчна да заглуши долетелия отвън вик.
Джеб замръзна на място.
— Това не беше гръмотевица — каза Малоун.
11.
— Исусе Христе!
Джеб се втурна към вратата, натрака кода на клавиатурата и изхвръкна навън, следван плътно от Малоун. Откъм дъното на коридора се чуваше суматоха, тичащи стъпки, панически викове.
— …някъде отзад!
— Пробито е…
Отвън проехтя откос от автомат, последван от изтерзан вик, и нова експлозия разтърси стените. Джеб хукна по коридора, крещейки на Чейс:
— Не мърдай оттук!
Още по-силна стрелба, трета експлозия.
„Трябва да намеря Сиена“, помисли си Чейс.
Застанал във фоайето, без да знае накъде да поеме, той се извърна към средния коридор и видя Ластър и двамата му помощници да излизат от една стая някъде по средата. Лицето на Ластър бе бледо; той затръшна вратата след себе си, сграби протичалия покрай него пазач за рамото и го попита нещо.
