Онзи зяпна изумен и още преди да насочи пистолета си към него, куршумите на Малоун го пронизаха в гърдите.
Драпайки на четири крака, Малоун отново влезе бързо вътре. Вперил внимателен поглед в онези, които бе улучил, за да види дали няма да се раздвижат, той изведнъж усети, че Сиена е вече до него. Миг след това към нея се присъедини и Джеб.
— Последният отпраши към гората. Но ония от къщата тичат насам.
— Те работят за Ластър — каза Чейс.
— Откъде знаеш?
Мисълта, която се бе завъртяла в главата му преди малко, се избистри.
— Ония, дето ги застрелях, нямаше да стрелят със заглушители, ако не се страхуваха, че ще ги чуят. Хората на Ластър са успели да отбият нападението.
— Да — отвърна Джеб. — Виждам Ластър.
— Иди и му кажи, че сме живи и здрави — каза Малоун.
— А вие няма ли да дойдете с мен?
— Двамата със Сиена трябва да останем за малко насаме.
Джеб се поколеба, замислено разтривайки лявото си бедро, ранено през онази нощ в Панама, когато Малоун му бе спасил живота.
— Ами… добре. — Помисли още малко. — Заслужихте си го.
Той излезе навън и шляпайки през локвите, се насочи към бързо приближаващата група.
Загледан в отдалечаващия се гръб на приятеля си, Чейс дръпна Сиена навътре.
— Те едва не проиграха шанса си. Не могат да ни защитят. Твоят мъж нямаше да ни намери толкова бързо, ако няма информатор вътре в Управлението.
Очите на Сиена потъмняха при мисълта за Беласар.
— И той веднага ще научава, където и да се опитат да ни скрият. Единственият начин е да се постараем да се справим сами. Да отидем някъде, където няма да сме в затвор и да ни държат отделно.
— Не искам никога повече да се отделям от теб — каза тя.
Малоун я хвана за ръката и я поведе към задната врата. Студеният дъжд бе преминал в неприятен ръмеж, когато двамата излязоха и хукнаха към мрачината на близката гора. След няколко минути щеше да стане твърде тъмно, за да могат хората на Ластър да ги проследят. „Може би ще успеем да направим широк кръг, да се върнем и да откраднем някоя кола — помисли Малоун. — А може и да…“ Колкото и малко да бяха възможностите им, свободата на избора го поободри. Портфейлът от онзи мъртвец бе в джоба му. Имаше пари, кредитни карти, документи. Знаеше, че Ластър рано или късно ще разбере чия самоличност използва. Човекът на Беласар щеше да предаде информацията по-нататък. Това обаче бе проблем, който му предстоеше да решава утре. Засега двамата със Сиена бяха свободни и само след миг потънаха в сенките на дърветата.
Осма част
1.
Приспивното трак-трак-трак на колелетата караше Малоун да се чувства още по-изтощен. Двамата със Сиена се бяха тръшнали на седалките в едно купе, бяха врътнали ключа и сега едва забелязваха светлините на гарите, покрай които минаваше влакът.
Наближаваше полунощ. Бяха се качили на влака преди около час от вашингтонската Юниън Стейшън, докъдето се бяха добрали, след като Малоун реши да постъпи според моментното си хрумване и открадна една кола от паркинга пред горящата къща, докато хората на Ластър претърсваха гората. Надявайки се да прикрие следите си, той я остави пред един ресторант, откъдето двамата със Сиена взеха такси до гарата. След това, с помощта на кредитната карта, взета от трупа, купи два билета до Далас. Въпреки дъжда, изгорялата сграда нямаше да изстине толкова бързо, че хората на Ластър да я претърсят. Щеше да мине доста време, докато намерят тялото. Но дори и тогава имаше вероятност то да е обгорено до такава степен, че да не могат да разберат дали портфейлът му липсва. И тъй като плащанията по кредитната карта щяха да продължат да пристигат, чак тогава Ластър щеше да разбере какво е станало. Но вече щеше да е много късно. Междувременно Малоун и Сиена щяха да бъдат заедно. А това бе най-важното за него.
— Гладна ли си?
Тя обърна глава към плика със сандвичите, които бяха купили, и поклати отрицателно глава.
— По-добре ми кажи какво смяташ да правим оттук нататък.
— Зависи от това какво очакваш. Няма да можем да живеем така, както си свикнала в имението на мъжа ти.
— Не бих и искала.
— Нямам предвид напрежението и нервите. Говоря за липсата на лукс. Имам много пари, и то на различни места, но не мога да измисля начин да се добера до тях, без мъжът ти или ЦРУ да разберат къде сме. На техните компютърни специалисти сигурно им е наредено да следят всяка сделка, извършена по моите сметки. В момента, в който наредя да ми прехвърлят пари, да речем, в някоя банка в Далас, те ще хукнат по петите ни. Летището, гарата, фирми за даване на коли под наем — всичко ще бъде под плътно наблюдение.
— Както го описваш, положението май е безнадеждно.
Дори и в тези мокри дрехи и измачкан блейзер, със сресана с пръсти коса, Сиена му се струваше по- красива от всякога. „Как ще успея да скрия такава поразителна красота“, запита се Чейс.
— Обещавам ти, че ще намеря изход, но ще е далеч от първокласния начин на живот, с който си свикнала.
— Затова ли отиваме в Далас?
— Не отиваме там.
— Но билетите…
— Ще слезем преди Далас. В едно градче, наречено Брадък.
— В случай че Дерек разбере по някакъв начин, че сме се качили на този влак и ни часа в Далас?
Малоун кимна:
— И защото в Брадък има един човек, с когото трябва да се видя.
2.
Тексаското небе бе опънало кобалтовосиния си покров над тях, когато двамата слязоха от влака и огледаха малката гара. Зад нея се виждаха ниски постройки — бензиностанция, сервиз за коли, магазин и до него бар. По улицата минаха няколко пикапа. И това беше. Градчето изглеждаше като запуснато.
— Цяло чудо е, че има гара — забеляза Сиена.
— Клинт има влияние, за да си осигури онова, което му трябва.
— Искаш да кажеш, че не само актьорите имат такива имена, така ли?
— Чейс, стари друже, бая време мина, а? — чу се провлечен и дълбок мъжки глас с най-странния акцент, който Сиена бе чувала.
Тя се извърна към отворената врата на чакалнята. На прага й стоеше мъж в каубойски ботуши, дънки, дънкова риза, кожено яке и каубойска шапка. Катарамата на колана му бе оформена като седло. Той пристъпи напред, прегърна Малоун и го потупа по рамото.
— Защо не поиска да ти изпратя самолета? — попита го мъжът. — На това отгоре се обаждаш за моя сметка. За тия години ти платих толкова, че едва ли си закъсал за пари.
— Нещо такова.
Мъжът го изгледа озадачено.
— Дълга история.
— Е, добре тогава. Надявам се да останеш повечко, за да имаш време да ми я разкажеш. — Без да престава да се усмихва, той се извърна очаквателно към Сиена: — А прекрасната дама с теб е…
