— Клинт, това е моята приятелка Беатрис. Беатрис, запознай се с Клинт Брадък.
— Аз съм един от най-големите почитатели на Чейс.
Усмивката на Брадък се разшири още повече.
Сиена бе достатъчно висока, за да не гледа повечето мъже отдолу нагоре, но в този случай, ако искаше да го погледне в очите, трябваше да вдигне глава. А каубойската му шапка го правеше още по-висок. Загорялата му от слънцето кожа бе груба като шкурка и той имаше големи рунтави мустаци.
— Клинт, ти направи онова, за което те помолих, нали? — Тонът на Малоун бе сериозен. — Не си казал на никого за обаждането ми? Не си казал на никого, че пристигам?
— Хей, това съм аз, друже, забрави ли? Кога съм те подвеждал? Ти си мъжко момче. Кажеш ли нещо, то става.
Чейс видимо се успокои.
— Ама какво има? Като ти предложих да ти пратя самолета, ти рече, че не можеш да припариш до летище. Тогава ми дойде наум, че може да си загазил нещо.
— Не си далеч от истината. Къде е колата ти? Не искам да стоим толкова време на открито.
— Зад ъгъла, брат. Къде е багажът ви?
— Нямаме такъв.
Бръчиците около очите на Брадък се сгъстиха.
— Ама ти май наистина си загазил.
Заобиколиха гарата и се озоваха на посипан с чакъл и кажи-речи празен паркинг, на който най-личната кола бе блестящ яркочервен пикап. Докато Брадък заобикаляше автомобила и се настаняваше зад волана, Чейс хвана Сиена за лакътя и я поведе към дясната врата, шепнейки:
— Не се лъжи по провлечения му говор и акцента. Истинското име на Клинт е Питър. Родил се е и е отрасъл във Филаделфия.
— Какво?
Двамата влязоха в кабината.
— Клинт, тъкмо обяснявах на приятелката ми колко си обичал уестърните, като си бил малък.
— И доживях да събера толкова пари, че да живея като в тях — усмихна се Брадък. — Гледай кино, живей като на кино.
3.
Парите май са доста, помисли си Сиена, загледана в нижещото се покрай тях поле. През километър-два се появяваше по някой покрив, но иначе всичко останало бе само небе и земя. И добитък, много добитък. А след това започнаха да се мяркат и петролни помпи — отначало по една-две, докато накрая станаха стотици — и освен клатещите им се нагоре-надолу стрели, нищо друго не се виждаше. Пътуваха около половин час, докато най-сетне спряха пред обширна къща на два етажа и половина. Дългата й, заемаща почти цялата предна част веранда напомни на Сиена, че май вече я бе виждала някъде. После изведнъж се сети.
— Позна ли я? — попита самодоволно Брадък.
— Не е ли същата къща от филма с Джеймс Дийн „Гигантът“?
— Нещо такова — каза Брадък. — Истинската къща е на юг оттук, в имота на някакъв тип. И то дори не е истинска къща. Само външна черупка, която са построили за филма, а след като са свършили снимките, са я изоставили. А аз построих това нейно копие.
Минаха под входна арка, на която бе написано „Риата“ — същото име, каквото имаше ранчото във филма „Гигантът“.
— С тази твоя мания по Запада — каза Малоун, — не мога да разбера защо колекционираш мои работи, вместо тези на Ремингтън или някой друг западен художник.
— За разнообразие.
— А пък аз през цялото време си мислех, че е заради таланта ми.
— Не исках да вдигам акциите ти излишно — изкиска се Брадък. — А истината, моето момиче, е, че още като видях негова работа за първи път, си казах, че трябва да я имам.
Сиена го разбра чак когато прекосиха верандата и влязоха в къщата. Брадък поизостана, за да каже на един от работниците си какво да прави, след което ги последва и със задоволство видя как Сиена гледа картините по стените в захлас.
Бяха поне двадесетина — всичките пейзажи, трептящи от живот и цвят. Тя се приближи, забеляза подписа на Чейс под няколко от тях и се извърна учудено към него:
— Колко от тях са твои?
— Всичките — отвърна Брадък вместо него. — Защо си толкова изненадана?
— Ами… защото… Единствената работа на Чейс, която съм виждала, е един мой портрет, няколко скици и… — Пак се извърна към него: — Нямах никаква представа какви са другите ти работи.
— Твоят портрет е най-доброто нещо, което съм правил — каза Чейс.
Брадък наостри уши.
— Продава ли се?
— Опасявам се, че не.
— Парите не са проблем.
— Не са и за оня, чието притежание е този портрет. Освен това има… — Малоун се поколеба. — …лични причини, поради които иска да го запази за себе си.
— Никога не съм виждала картини, които да събуждат всичките ми сетива — каза Сиена възхитено. — Почти подушвам росата по храстите.
— Трябвало е да станеш критик.
— Не се шегувай.
— Той не се шегува — намеси се Брадък. — Ти моментално улови същественото. Работите на Чейс кипят от живот. Щеше да станеш по-добър критик от ония малоумници, дето не могат да различат перспектива от пикня.
Сиена се засмя.
— Закусвали ли сте? — попита ги Брадък.
— Не.
— Ами тогава ще отида да кажа на готвачката да ви стъкми нещичко.
Стомахът на Сиена изкъркори и тя отново се засмя.
— Но искам да ви предупредя — продължи Брадък. — Готвачката ми не е от ония префърцунени пикли, дето по цял ден се притесняват за холестерина в манджата. Ще ви нагости с истински бекон с яйца, препечени палачинки или пък бурито7 със салца и запържен боб.
— Звучи ми като песен — каза Сиена.
— А дотогава… най-голямата ми гостна е след стълбите вляво. Отидете да се поизмиете. В гардероба има много дрешки с различни размери. Обичам гостите ми да са доволни. Обзалагам се, че ще намерите нещо, което да ви стане.
— Благодаря — каза Сиена.
— А след това ще се захванем за работа — погледът на Брадък се спря на Чейс — и ще видим какво толкова сте загазили.
4.
Сиена хапна от буритото с наденица, яйца и ориз.
— Страхотно е. Особено наденицата. Никога не съм вкусвала такова нещо.
— Викат й коризо. Мексикански специалитет — каза Брадък. — Не ти ли е много люта?
— Не мога да й се наситя — отвърна тя и си сложи още зелено чили.
— Защото и кожата ти е такава огнена. Точно жена по мой вкус.
Малоун извади лъжицата си от купата със запържен боб, залят с червено чили и топено сирене.
— Това, от което имам нужда — каза той, — е постоянен клиент.
