издигнати на греди и подпрени на палмите, се бяха кипнали на една страна, бетонният вълнолом бе пробит на няколко места. Някои паркинги се бяха разцепили и хлътнали към морето. Какво, по дяволите, бе станало? После изведнъж се сети.
— Миналата година ги удари ураган. Спомням си. Вестниците писаха, че бил много силен. И още не могат да се оправят от него.
Обаче Сиена не гледаше натам, където й сочеше той, а право в него.
— Какво искаш да кажеш, че няма да се връщаме в града, за да търсим място, където да отседнем?
— Ще отидем другаде.
— Нали каза, че това бил краят на пътя?
— Да.
— Тогава…
Малоун се поколеба. Бе я подготвил за всичко друго, с изключение на това.
— Съгласихме се, че единственият начин да се измъкнем от мъжа ти и Ластър е да отидем някъде накрай света и да изгорим мостовете зад нас.
Тя кимна.
— На това място американското сезонно население е част от икономиката. Ако някой се поинтересува откъде идваш, можеш да го излъжеш както си искаш и никой няма да те пита втори път или пък да тръгне да проверява. Местните изобщо не се интересуват откъде идват парите ти и никой не те пита за номера на социалната ти осигуровка. Но за още по-голяма сигурност… — Чейс се извърна на юг към разширяващия се нататък залив. — Питам се дали някъде няма още по-добро място от това. Когато бях тук за последен път, един от местните даваше под наем бъгита. С моя приятел си взехме едно и се разходихме покрай брега. Двадесет и пет километра не срещнахме жива душа. После, точно преди да свърши плажът, пред нас се показа малко рибарско селище.
— Искаш да кажеш — село?
— Не, по-малко от село. Може би не повече от дузина каравани. Простичко. Затова пък пейзажът е страхотен. Хората, които живеят там, са самотници. Никой няма да ни се меси или да ни безпокои.
Известно време се чуваше само далечното ръмжене на моторна лодка.
— Там ли искаш да отидем? — попита Сиена.
Малоун не можа да разбере дали в тона й прозвуча разочарование.
— Това е най-доброто място, за което успях да се сетя. А там вече ще обмислим следващия си ход.
Тя изглеждаше съкрушена.
— Няма да е завинаги. При хора с бизнес като на мъжа ти има голяма вероятност властите да го спипат в крачка или някой от конкуренцията да му види сметката. Просто трябва да издържим, докато това се случи.
— Дерек е майстор в оцеляването.
Отново тишина. Сиена го погледна. После погледна към морето. След това към дюните на изток.
— Какво е онова на онзи хълм?
— Фар. Местните разправят, че бил изоставен.
— Може ли да се качим дотам?
— Разбира се, но ще ни отнеме цял ден да отидем и да се върнем.
— Не днес.
Малоун я погледна озадачено.
— Друг път — каза тя. — След като се установим.
— Искаш ли да останем?
— Животът ми твърде дълго беше прекалено сложен. Непрекъснато си казвах, че трябва да го поопростя — отвърна тя и го хвана за ръката.
— Няма да живеем точно като отшелници. — Чейс стисна пръстите й. — Ако ни се прииска малко нощен живот, можем да прескочим до града. Навремето ресторантите бяха добри. В града се провеждат фиести. В края на краищата хората идват тук да си карат отпуската. Защо да не опитаме? Ако не потръгне, ще отидем някъде другаде.
9.
Експлорърът бе с предно предаване и нямаше никакви проблеми по сбития пясък. Прозорците бяха отворени, топлият ветрец рошеше косите й. Сиена се усмихна.
— Чувствам се така, сякаш сме първите хора тук;
— Луис и Кларк8.
— Капитан Кърк9. „Там, където още човешки крак не е стъпвал.“
За да не позволява на гумите да се врежат в пясъка и да затънат, Малоун караше бавно — някъде около тридесет километра в час. Бавното и гладко, кажи-речи, хипнотично каране продължи четиридесетина минути, когато изведнъж след следващата дюна се показа скалист бряг и нататък повече не можеше да се продължи.
Селището не изглеждаше точно така, както си го спомняше Чейс от последното си идване тук. Дузината каравани, които бе видял преди дванадесет години, бяха намалели на две, едната от които бе килната встрани и отчасти заровена в пясъка. Пред другата бе опънат широк сенник, на който бе просната мрежа, избелели дънки, шорти и още някакво пране. Извън сенника, само на няколко метра от него, се виждаше огнище, оградено от няколко почернели от сажди камъка. На пясъка, съвсем близо до водата, лежеше леко наклонена на една страна моторна лодка. Загорял от слънцето мексиканец човъркаше нещо по двигателя й, а двете деца изведнъж спряха да се плискат във вълните, отправили тревожни погледи към Малоун и Сиена, които тъкмо слизаха от експлоръра. На вратата на караваната се появи загрижена жена и преценяващо заразглежда новодошлите.
Малоун й махна успокоително с ръка и поведе Сиена към моторницата.
Лицето на мъжа бе опалено до такава степен от слънцето, че можеше да му се даде всяка възраст от четиридесет до шестдесет години. Ръцете му бяха груби и мазолести от дългите години работа с мрежата.
Обръщайки се към него на испански, Чейс представи себе си и Сиена като Дейл и Беатрис Пери. После протегна ръка.
Мъжът подозрително я изгледа, после я пое и я стисна с мазолеста длан. Казвал се Фернандо, отвърна той.
— Когато идвах тук за последен път, имаше далеч повече хора — рече Малоун. — Какво е станало?
Той изслуша отговора, после го преведе на Сиена:
— Казва, че миналогодишният ураган бил много лош. Американците с караваните се изнесли, преди да дойде. И повече не се върнали. Ураганът убил един рибар и уплашил останалите толкова, че те не посмели да се върнат. И досега не смеят. Сезонът на ураганите скоро щял да започне. И другите рибари не искат да ги завари тук.
— Значи мястото ще си е почти само наше.
— Да, по-добре, отколкото се бях надявал. — Чейс се извърна отново към Фернандо. — Двамата с жена ми мислехме да къмпингуваме тук известно време. Имате ли някакви възражения?
На Фернандо му хареса, че Малоун се обърна към него с учтивата форма
— Хората идват и си заминават, когато поискат — отвърна им той.
— Да, но ние искаме да сме добри съседи. Може да ви помогнем с нещо. В замяна на престоя ни тук.
Малоун бръкна в джобчето на ризата си и извади пакет цигари. Макар че не пушеше, знаеше, че няма да е зле да му се намират за подарък.
Фернандо запали и двамата подхванаха разговор за времето, за лодката, за улова и за други всекидневни неща. Когато изпуши цигарата, мексиканецът откъсна огънчето и прибра фаса в джоба си. После махна към полузаровената в пясъка каравана и заобяснява нещо.
