пищността на косата й. Бе нещо по-дълбоко, нещо, което винаги щеше да иска да рисува.
6.
Колата бе осемгодишен форд експлорър, който Брадък бе купил от един от работниците за толкова пари, колкото човечецът не бе виждал нито веднъж накуп. Предният й калник бе охлузен, а ауспухът й бълваше вонящ черен пушек, но иначе щеше да ги откара дотам, докъдето искаха.
В портфейла, който Малоун бе взел от мъртвеца в коридора, имаше документи за самоличност на името на Дейл Пери. В Абилин Малоун спря и с тяхна помощ си извади тексаска книжка на името на Пери. После регистрира и експлоръра на същото име.
Двамата потеглиха на запад.
7.
Юма, Аризона. Преди дванадесет години Малоун бе идвал тук на учение във военновъздушната база на морската пехота, намираща се в края на градчето. През лятото населението му бе малко — около петдесет хиляди души, но през зимата се увеличаваше двойно: слънчевият климат и река Колорадо привличаха гости от снеговитите области, повечето от които пристигаха тук и живееха в каравани и кампери. В края на март градчето все още бъкаше от народ.
Малоун и Сиена наеха малка стаичка — бивш офис — и я натъпкаха със стари маси и бюра в такова плачевно състояние, че всеки, влязъл тук с цел кражба, би им теглил една псувня и би потърсил друго място. В ъгъла обаче бе останал метален шкаф, където Чейс скри куфарчето с милиона. После дръпна падащата надолу вратичка, заключи го, даде на Сиена единия ключ и сложи в джоба си другия.
Взели със себе си двадесет хиляди долара, те обиколиха няколко банки и ги обмениха в песос, без да привличат внимание върху себе си с големи суми — не повече от две хиляди долара. Там, закъдето се бяха запътили, двадесет хиляди долара в песос щяха да им стигнат за доста дълго време.
После натовариха нещата, от които щяха да имат нужда, и поеха на юг, пристигайки на мексиканската граница след около четиридесет минути. Пресякоха я в едно градче, наречено Сан Луис — мексиканските граничари изобщо не си дадоха труда дори да погледнат в експлоръра. Със същото безразличие се бяха отнесли към Малоун, когато преди много години бе минал оттатък, за да прекара отпуската си. Обикновено хората, влизащи в Мексико с кола, трябваше да имат туристическа карта и разрешение за временен внос на автомобил, но крайната точка, закъдето се бе запътил Малоун, се намираше в зона, наречена Зона за свободна търговия „Сонора“, и от такива документи нямаше нужда. Времето за престой бе неограничено. Дори ако граничарите бяха спрели експлоръра и го бяха претърсили, Чейс пак нямаше да се притесни. В него нямаше нищо, уличаващо го в каквото и да било. Пистолетът, задигнат от мъртвия Дейл Пери, отдавна бе заминал в канализацията на Юма.
Градчето остана назад и бе заместено от ферми. После и те започнаха да оредяват, докато накрая пред тях се виждаше вече само пясък, обрасъл тук-там с жилава зелена трева.
— Надушваш ли го? — попита Малоун.
— Кое?
Калифорнийският залив разделя континентално Мексико от западния му полуостров — Баха Калифорния. Когато беше малък, Чейс с голяма изненада бе научил колко близо до Тихия океан се намира Южна Аризона — само на два часа път с кола — и винаги бе използвал възможността да го види.
— Влажния въздух. Соления мирис. Морето трябва да се покаже след следващото хълмче.
Вместо това обаче двамата се натъкнаха на военен пост. Сиена се напрегна.
— Спокойно — каза Малоун. — Тук търсят само дрога, внасяна с лодки и корабчета. Интересуват ги само коли, идващи от морето, а не отиващи към него.
От двете страни на бариерата имаше по трима въоръжени войници. От другата й страна бе спрял очукан пикап, който в момента претърсваха. Командващият поста — мустакат строен капитан — наблюдаваше иззад стъклата на тъмните си очила.
Сиена бе също с тъмни очила. И със сламена шапка с леко увиснала надолу периферия. Бе направила всичко възможно да скрие чертите си, без да изглежда подозрително. Въпреки това Малоун се притесняваше, че граничарите ще усетят колко е хубава и ще поискат да хвърлят един поглед. Притесненията му обаче се оказаха безпочвени. Войниците като че ли се интересуваха само от пикапа, затова му махнаха да минава.
Погледнал в огледалото, Чейс видя, че капитанът гледа замислено подир отдалечаващия се експлорър.
— Видя ли? — обърна се той към Сиена. — Никакви проблеми.
8.
— Виждам го! — възкликна Сиена, сочейки надясно, където синевата изведнъж блесна на слънцето пред тях.
Пътят вървеше успоредно на морето, постепенно приближавайки се до него. След около три километра се появиха и първите сгради, после китки палми — навлизаха в покрайнините на малко градче. Минаха покрай крайпътен магазин и малък сервиз за коли. Двуетажна къща в пясъчен цвят с покрит с керемиди покрив. Къщата до нея пък бе построена от кирпич. После дойде ред на някакво празно място, потънало в боклуци, а след него — паянтова къщурка. Такъв бе стереотипът навсякъде — богаташки къщи редом с бедняшки колиби. Селище, нямащо никакви претенции за морски курорт. Малко по-навътре в градчето асфалтът свърши и широкият път се превърна в тясна пясъчна улица. Вдясно тя преминаваше в открит площад с пейки за сядане под сенките на дървета, обрамчени от двете страни от полицейски участък и малка бакалия. Отляво, зад верижната ограда, се виждаха сградите на училище, като всяка от тях бе в идеално състояние, районът блестеше от чистота, както и децата, играещи в него.
— Това е Санта Клара — обясни Малоун. — Рибарско селище, открито от американците с кампери, търсещи място, където да прекарат ваканцията си евтино. Толкова много американци идват и си отиват, че няма да направим никакво впечатление. Всъщност, ако си гледаме нашата работа и допринасяме за развитието на местната икономика, ние сме добре дошли.
— Точно такава е целта ми: да гледам нашата работа.
Няколко улички свиваха наляво, но повечето водеха надясно — към палмовите горички и откритите барове и ресторанти покрай морето. Малоун обаче подкара право напред, минавайки покрай редица паркинги за каравани, докато накрая пред тях вече нямаше нищо друго освен пясък. И морето.
— Това е краят на пътя — каза той.
— Не трябва ли да се върнем обратно в градчето и да потърсим място, където да отседнем? — попита го Сиена.
— Не съвсем. Дай да излезем да се поразтъпчем.
Озадачена, Сиена го последва, двамата прекосиха пясъчната ивица и се спряха там, където вълните с тих съсък се плъзваха по мокрия пясък и лизваха леко обувките им. Далеч навътре няколко моторни лодки мързеливо се поклащаха на вълните. Небето бе синьо като морето, слънцето печеше безмилостно.
Чейс с наслада пое соления въздух.
— Божичко, колко обичам да живея край вода — въздъхна той и за миг се сети какво направи Беласар с дома му в Козумел. Помълча малко, колкото да се успокои, и продължи: — Тук се намираме най-близо до Баха Калифорния. Ако напрегнеш зрение, може и да видиш отсрещния бряг. В момента има мараня, но може да видиш скалистите зъбери. Те са на около осем километра оттук. Още по на юг заливът става много по- широк — някъде около сто и петдесет километра.
Той се извърна да огледа и северния бряг, където приближили се към водата пикапи закачаха лодките с дълги въжета и ги извличаха на пясъка.
— Градът е станал по-голям, откакто бях тук за последен път — продължи. — Два от паркингите за каравани ги нямаше, а също и онзи ресторант с масите отвън. Но това би могло да се очаква.
Онова, което обаче не бе очаквал, бе запуснатият и опърпан вид на квартала покрай брега. Сенниците,
