Страхът, изписан на лицето й, го накара да я погали по бузата.
— Помни, че не си сама.
— Не съм сама.
Излезли иззад поредния ъгъл, двамата разбраха, че безцелната им разходка ги е довела до парк, гледащ към пристанището. Недалеч от тях, под палмите, се виждаше примамливият силует на пейка. Малко по-нататък блестяха светлините на яхтите. От една от тях долиташе тиха музика — нежните звуци на пиано донасяха до тях мелодията на „I concentrate on you“4. Мъже и жени във вечерни тоалети безгрижно си бъбреха и си пиеха питиетата.
— Коктейл?
Малоун отвори една от бутилките с вода и й я подаде.
— Добре ще ми дойде.
— А ордьовър? — попита той отново и нареди на пейката сандвичите с яйца, салата с риба тон и пиле.
— Ето на това казвам добър избор.
— Най-добрият в града.
— И обслужването е страхотно. Ще трябва да го препоръчаме на приятелите ни.
— И да не забравят щедрия бакшиш.
— Разбира се. И щедър бакшиш.
Готовността, с която Сиена се включи в опита му да поразведри атмосферата, го ободри. Докато поддържаха духа си на висота, имаха надежда. Но щом ветрецът се разшумя в клоните на палмите, тя обгърна раменете си, потрепервайки.
— Ето ти якето ми.
— Тогава на теб ще ти е студено.
— Ще седна близо до теб.
Той се изправи и й наметна якето, плъзвайки с наслада ръце по гладките й рамене. После се сети колко е уморена и отново седна на пейката. Беше толкова жаден, че само на няколко глътки изпи четвърт от бутилката. Сандвичите с яйца имаха вкуса на промазаната хартия, в която бяха увити. Хлябът беше твърд, но това не го смути. При дадените обстоятелства това беше най-вкусната храна, която бе ял някога. Долу на яхтата пианото започна „The Days of Wine and Roses“5.
— Какво ще кажеш за един танц?
Сиена го погледна стреснато.
— Дойдоха ми наум думите на тази песен — обясни той. — За отминалото време и за тъгата по него. Ако бяхме други хора, това щеше да е една прекрасна и незабравима нощ.
— Всъщност… да, бих потанцувала малко.
Застанал срещу нея, Малоун усети как гърдите му се стягат. Внимаваше дясната му ръка да не трепне, когато обгърна талията й. Лявата й ръка обаче леко трепереше, когато я полагаше на рамото му. Двамата бавно се завъртяха в ритъма на тъжната музика, навяваща мисли за далечни и недостижими неща. Едва смеейки да диша, Чейс я притисна по-близо до себе си, сигурен, че всеки момент ще припадне от недостиг на въздух в дробовете си. Усети как гърдите й се повдигат и спадат неравномерно — и на нея въздухът не й достигаше. Въртейки се бавно с нея, той забеляза възрастните мъж и жена, тръгнали да разходят пудела си по алеята зад тях. Двамата се спряха и ги загледаха как танцуват. После се спогледаха и отново обърнаха погледите си към Малоун и Сиена. Усмихвайки се, мъжът хвана жена си за ръката и двамата продължиха разходката си из парка. След това Чейс вече не забелязваше нищо друго, освен жената в прегръдките си. Пианото бавно започна да затихва, довеждайки призрачно носещата се в тъмата музика до финалните акорди, и Чейс си спомни за самотата, която думите на песента навяваха. Когато двамата със Сиена се целунаха, той сякаш полетя в облаците и се почувства като ученик на първа среща.
4.
Двамата прекараха нощта, седнали на пейката. Тя заспа, положила глава на рамото му. Прегърнал я, през повечето време той само дремеше и тревожните му мисли често го сепваха. Долу светлините на яхтите изгасваха една подир друга. Шумът от движението постепенно намаля. За малко представата, че двамата със Сиена се намират някъде в друга вселена, бе почти пълна. Реалният свят обаче скоро щеше да предяви правата си над тях, Чейс си даваше сметка за това. Беласар щеше да ги преследва неуморно и в момента, в който Сиена продадеше бижутата си или той се видеше принуден да използва кредитната си карта, това преследване щеше драстично да стесни обхвата си. „Трябва да се измъкнем от Ница — каза си Чейс. — По дяволите, трябва да се измъкнем от страната. От Европа.“ Но дори и да имаха пари, пак нямаше да могат да се измъкнат: паспортите им бяха у Беласар. Без помощта на Джеб, призна с неохота пред себе си Малоун, двамата със Сиена нямаха никакъв шанс.
5.
Слънчевите лъчи всеки момент щяха да разпръснат последните остатъци от утринната мъгла над града. Под неодобрителния поглед на слабоватия сервитьор в едно кафене Малоун и Сиена се провираха между масите, разположени на тротоара пред него. Ранните клиенти вдигаха погледи от кафетата си и се мръщеха. Малоун си представяше как изглежда в очите им — с измачкани дрехи, небръснат, устните и едната му буза бяха подути, имаше рани, хванали вече коричка и приличащи на струпеи. „Някои бездомници — каза си той с горчивина — сигурно изглеждат по-добре от мен. И се обзалагам, че тоя сервитьор си мисли същото. Сигурно смята, че ще се мъча да изпрося нещо от него.“ Обонянието му бе свикнало с миризмата и Чейс не я усещаше, но бе уверен, че вони на мазния дим от катастрофата с хеликоптера, на пот и страх. Слава богу, че поне Сиена изглеждаше по-добре. Всъщност, макар че и нейните дрехи бяха измачкани и гримът й се бе изтрил, изглеждаше страхотно. Краткото разресване с гребена, който бе взела от него, придаде блясък на пищната й коса. Загорялата й кожа като че ли излъчваше меко сияние. „Без значение колко зле се чувства — помисли си Малоун, — тя просто не може да изглежда зле.“
— Мосю.
Сервитьорът вдигна ръка да го спре. Макар че френският му бе твърде бърз за Чейс, жестът бе достатъчно красноречив. Кафенето си имаше стандарти. Щеше да бъде по-добре Малоун да отиде някъде на друго място.
Сиена не му даде възможност да довърши мисълта си. Бързо зададеният от нея въпрос съдържаше дума, която прозвуча на Малоун като „собственик“. Отговорът на сервитьора, придружен от съответните жестове, му даде да разбере, че собственикът не се занимава с проблеми от подобно естество.
Сиена се обърна към Малоун:
— Помниш ли името на собственика?
— Пиер Бене.
Споменаването на името на шефа му накара келнера да се отнесе по-сериозно към въпроса. После Сиена каза на сервитьора името на Малоун, сочейки го и прибавяйки нещо, което прозвуча на Чейс като „Шефът ти ни очаква“.
Ефектът бе моментален и неочакван. Сервитьорът впери ужасен поглед в Малоун и потокът френски думи, изригнал от устата му, изразяваше безкрайна изненада.
— Какво има? — попита Чейс разтревожено. — Какво казва той?
— Знае кой си, но никой не ни очаква.
— Какво?
— Операцията била отменена.
— Исусе Христе, поредната задънена улица!
— Още по-лошо. Смятат те за мъртъв.
6.
— Чейс, това е ужасно! Нямам думи да ти кажа колко скапано се чувствам — каза Джеб.
